Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Марелда се спря пред огледалото във фоайето и се усмихна одобрително на отражението си. Черната й коса беше сресана настрани и преминаваше зад ухото във водопад от малки букли. Тази вечер беше облякла тъмночервена тафтена рокля и сега знаеше, че няма да съжалява. Усмихна се и изпъчи гърди. Изборът на дълбоко деколтираната рокля беше отлично хрумване. Подложките в корсажа повдигаха малкия й бюст нагоре и създаваха илюзията за сладострастна пищност. Никой мъж не би останал равнодушен пред подобно дръзко деколте, а Аштън беше мъж. Разбира се, възрастните дами сигурно щяха да се възмутят от вида й, но вниманието на домакина си струваше риска. Марелда не можеше повече да бездейства, докато червенокосата хитруша й го отмъкваше под носа.
Приближи се на пръсти до стаята на съперницата си и долепи ухо на вратата. Чу гласа на Уилабел, ала негърката говореше толкова тихо, че думите си оставаха неразбираеми. Но това нямаше значение. Марелда и не очакваше оная повлекана да стане и да слезе за вечеря. Цяла седмица не си беше подала носа от стаята си и се правеше на болна.
Малка глупачка! Докато се търкаляше, слаба и бледа върху възглавниците си, Марелда щеше да се добере до Аштън. Пък после ще видим, дали той ще упорства да я представя за изчезналата си съпруга.
Тананикайки си весело, Марелда се понесе надолу по стълбите. Чувстваше се лека и спокойна сега, когато Аштън беше на една крачка от нея. Познаваше силата си и умееше да си служи с красотата си, когато се налагаше. Но въпреки, че не се отказваше от някое удоволствие тук или там, държеше да запази девствеността си, поради което й излезе име, че само си играе с мъжете. Не че имаше нещо против да изживее някое хубаво приключение, но рискът беше много голям, а тя искаше да стане жена на Аштън Уингейт.
И за да бъде въздействието наистина поразително, Марелда се приближи до салона съвсем тихо и застана на вратата, без някой да я забележи. Аманда и леля Дженифър седяха в любимите си кресла до камината, свели глава над ръкоделията си и слушаха музиката, Аштън витаеше в друг свят, отдаден изцяло на свиренето. Меланхоличният му израз издаваше някакъв дълбок, скрит копнеж, който обезпокои Марелда. Дано само не бленуваше за момичето в стаята за гости. Трябваше да се сложи край на това… и то веднага!
— Добър вечер на всички — промълви тя сърдечно и тутакси стана център на вниманието. Аштън се обърна и спря да свири, което пък накара двете възрастни дами да вдигнат учудено глави. Очите на леля Дженифър се насочиха към вратата и се разшириха, но веднага се свиха от болка, тъй като се убоде по левия показалец.
— Мили Боже! — изплъзна се от устата на Аманда, при което тя притисна едната си ръка към гърлото и се отпусна назад в креслото.
Аштън се надигна и се усмихна.
— Добър вечер, Марелда.
Младата жена посочи чембалото.
— Може ли да ти акомпанирам?
— Моля — отвърна учтиво Аштън.
Той почака, докато тя се настани, и седна отново. Марелда раздвижи пръстите си по клавишите и почака той да кимне с глава. Затрогващата мелодия на виолончелото изпълни къщата с копнеж. Тогава се включи чембалото и засипа леещата се хармония със силни, ярки тонове, които все избързваха или изоставаха с половин такт. Марелдината атака върху клавишите накара леля Дженифър да настръхне и да си убоде още няколко пъти пръстите. Аманда внимаваше да не се мръщи много, но неволно кимаше, сякаш за да подскаже на Марелда верния такт. Аштън забеляза това и се смили над двете възрастни дами, като бързо и умело завърши пиесата.
Марелда стана и отиде към бюфета, където върху сребърен поднос бяха наредени кристални гарафи. С гръб към Аштън тя взе една чаша и щедро си наля бренди.
Аманда й хвърли предпазлив поглед и установи, че бюстът й направо заплашва да изскочи от роклята. Напудрените, порозовели възвишения, напиращи от деколтето на Марелда, накараха дори нея да се изчерви от срам. Големият часовник в ъгъла обяви с мелодичния си звън кръгъл час. Аманда използва случая и запита:
— Къде е всъщност Уилабел? Обикновено по това време вече няколко пъти е притичала, за да провери масата и да се оплаче от кухненския персонал.
Аштън отговори, без да вдигне поглед:
— Вероятно стои на главата на готвачката и я подлудява.
Темата бе добре дошла за Марелда.
— Ти въобще си много мек с хората си, Аштън — каза тя. — Уилабел командва в къщата, като че ли е нейна.
Аштън изтръгна от виолончелото висок стържещ звук, който накара Марелда да отскочи крачка назад.
Но тя не се отказваше лесно.
— Глезиш твърде много прислугата. Човек би помислил, че са членове на семейството.
— Аз не ги глезя — отговори спокойно Аштън. — Дал съм само куп пари за тях и нямам намерение да похабявам инвестициите си, като се отнасям зле с тях.