Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
— Юстан!
Във внезапно настъпилата плътна тишина се чуваше само един звук. Тракане на подковани мъжки ботуши по камък.
Никола откри, че нещо го парализира, някаква невидима сила, която сякаш спря сърцето му, смрази въздуха в дробовете му. Моментът бе твърде подобен на онзи, когато вампирът му бе налетял в подземията на Мондоло и когато той бе хванат в капан за нула време, безсилен да се помръдне. Зачуди се дали не беше сторил фатална грешка, идвайки тук тази вечер.
Отпърво не се виждаше нищо. След това сенките между лампите се концентрираха в една тъмна фигура, пристъпваща с ритмична и уверена походка нагоре по моста от терасата към беседката. Никола примижа, за да види лицето на мъжа и осъзна, че трепери; нормалния влажен нощен хлад в края на зимата изведнъж се беше превърнал в лют мраз. Платформата на беседката сякаш беше станала от лед и ръцете му в ръкавиците изгаряха от студ. Откъм покрива на беседката се чу дращене като клон разлюлян от вятъра. Никола успя да се раздвижи и вдигна глава, за да надникне зад потъналия в непрогледен мрак ръб на покрива. Над беседката нямаше никакви клони.
Той погледна към Октав.
Спиритистът се взираше в масата напрегнато и намръщено. Той не се беше обърнал, за да погледне приближаващата се фигура, но нещо говореше на Никола, че е наясно с присъствието й повече от останалите. Октав навлажни нервно устни и измърмори:
— Не още, не още…
Това обезпокои Никола повече от всичко друго. Мили Боже, този наистина общува с мъртвите и изобщо не знае с какво си играе. Фигурата неумолимо се приближаваше. Никола се опита да я разпознае, да види физиономията и изобщо да проумее какво става, но нещо замъгляваше лицето. Макар от това разстояние да трябваше да го вижда съвсем ясно, погледът му сякаш се приплъзваше всеки път, когато се опиташе да фокусира чертите. Той положи усилие да се съсредоточи, понеже Арисилд му беше казвал, че това е начинът да прогледнеш и през най-умелата магическа илюзия, но това изглежда не помогна. Не помагаше и спазъмът в гърдите, нито сърцето бумтящо като локомотив.
Фигурата бе на две крачки от входа на беседката. Спря. Никола зърна тъмно облекло, развети поли на пелерина или палто. След което изчезна.
Никола откри, че трепери вкопчен в балюстрадата. Участниците в сбирката все още стояха или седяха неподвижни в светлината на свещите като статуи изваяни от жълтеникав мрамор.
В бездиханната тишина, Октав изрече:
— Това беше, Мадам.
Той отправи кратък поклон към Мадам Еверсет, излезе от беседката и закрачи надолу по терасата.
Мадам Еверсет се опита да възрази, но краката й омекнаха и тя се подпря на облегалката на стола. Беление скочи, за да я подхване, а Алгрето каза:
— Отведете я в къщата…
— чакайте, — прекъсна го Рейнар и извика — Лакей! Слез тук с някаква лампа!
Сети се за подземния вампир, помисли си Никола. И дращенето по покрива на беседката. Той се надвеси през балюстрадата, докато почти не се прекатури с главата надолу, но не видя нищо. Горе в сенките по потъмнелия от времето камък можеше да се спотайват произволно число вампири.
Някакъв шашардисан лакей донесе още една лампа, Рейнар я грабна от него и тръгна надолу по терасата като я държеше високо, опитвайки се да види дали нещо не дебне на покрива. Никола го видя да разпитва лакея, макар да не чуваше задаваните с нисък глас въпроси; мъжът поклати глава, докато отговаряше.
Рейнар каза:
— Добре, изнесете я оттук.
Останалите не го попитаха нищо. Дори необузданата Даниел стискаше ръката на Алгрето и трепереше. Мадам Алгрето стоеше до Мадам Еверсет; домакинята изглежда се бе възстановила малко, макар очевидно да бе зашеметена и разтърсена от преживяването. Тя се изправи с помощта на Беление и цялата компания се отправи към терасата.
Бе крайно време Никола също да си тръгва. Ако Еверсет имаше капка здрав разум, щеше да изкара навън половината домакинство, за да претърсят градините и околността. Ако побързаше, можеше да стане един от претърсващите. Той се прехвърли през балюстрадата и скочи долу, приземявайки се шумно в купчина листа и някакъв нещастен храст.
Собственото му приземяване бе толкова звучно, че едва чу съответното изпращяване на сухи клони и шума откъм най-близкия от древните дъбове. Той се затича да намери някакво прикритие, подхлъзна се и падна. На няколко метра от него нещо се стовари в купчината отпадъци под дъба, залитна и се хвана за един от по-ниските клони.
Светлината бе достатъчна, за да различи силуета на мъж, облечен в шал и ловно палто. Абсолютно неадекватен, Никола автоматично изрече: