Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Той изглежда бе последният участник в партито. Еверсет вече беше казал на Рейнар, че възнамерява да не присъства. Виярд навярно бе предпочел същото, а оперната певица Илиан Изолд не бе посмяла да изложи гърлото си на нощния въздух.
Първата групичка стигна до беседката и Амелин Даниел изписка закачливо:
— Има ли значение къде ще седнем, скъпа?
Мадам Еверсет погледна назад към Октав, но той изобщо не реагира. Тя отвърна:
— Не, скъпа, няма значение.
В края на терасата застанаха двама лакеи, които да обслужват евентуални поръчки. След известно суетене гостите насядаха по столовете като гледаха да се настанят до Беление. Октав стигна до беседката и застана на входа с презрителна усмивка на бледото лице. Външният му вид бе жалък: протрити маншети, сиво от мръсотия шалче. Никола се зачуди дали ефектът не е търсен съзнателно. Октав почеса рошавата си брада и огледа хората около масата.
Влезе в беседката чак когато всички бяха насядали по местата си. Повечето от гостите изглежда го възприемаха като циркаджия; те бъбреха един с друг, Беление флиртуваше с Даниел, Даниел подмяташе иронични намеци на Алгрето, понеже я пренебрегваше, Алгрето отвръщаше със снизходителна усмивка, а младият придружител на Даниел се мъчеше да привлече поне малко внимание от когото и да било. Клекнал в мрака зад солидния гръб на сандъка, с просмукващи се в ботушите му студ и влага, Никола за пореден път си припомни защо не обичаше така нареченото светско общество. То имаше своите хищници, точно както и улиците в Крайречен, но те нанасяха удари с думи, жестове, изражения. Тук нямаше съюзници, а само врагове, но въпреки това всички се правеха, че умират да общуват един с друг. Никола не се чувстваше изключен това общество, но имаше усещането, че действието сякаш се развива в друга плоскост на съществуването, която можеше да наблюдава, но с която не можеше да взаимодейства. Не че някой със всичкия си би го желал. Предпочиташе света, където враговете бяха врагове, войната беше война и ударите прерязваха до кокал.
Мадам Еверсет се разкъсваше между вниманието, което трябваше да отделя на гостите си и това да наблюдава Октав; очевидно искаше сеансът да започва. Докато водеше неангажиращ разговор с Мадам Алгрето, Рейнар също държеше Октав под око, но далеч по-дискретно.
Мадам Еверсет изрече рязко с леко писклив от вълнение глас:
— Започваме ли, Докторе?
Останалите я изгледаха, едни с изненада, други с насмешка.
Октав каза:
— Започваме, Мадам.
Той стоеше прав зад определения за него стол и гледаше останалите, застанал с гръб към колоните, които оформяха входа на беседката.
Алгрето, вероятно обиден от внезапното оттегляне на вниманието от неговата особа провлече:
— Аз лично, не вярвам в подобен род фантасмагории, Докторе. Наистина ли ще да накарате покойния брат на нашата домакиня да се появи сред нас?
Мадам Еверсет потръпна и Никола отбеляза наум, разбери историята на покойния брат. Лампите осветяваха бледото й набраздено от умора лице. Никола беше решил, че белезите се дължаха на женитбата й с Капитан Еверсет; сега му ставаше ясно, че Мадам си има други грижи. Изглеждаше все по-малко и по-малко вероятно да е издирила Октав просто, за да блесне в обществото като проведе сеанс на салонно парти. Зачуди се дали случайно Октав не я беше потърсил наместо тя него.
Докторът каза:
— Вярата не е необходимо условие.
Гласът му бе почти същият като на голема, може би с няколко тона по-нисък. Никола още веднъж си напомни, че той вероятно беше съвсем различна персона, от голема, с който се бе запознал. По неговите реакции не можеше да се съди за реалния човек.
— Така ли?
Алгрето се усмихна, готов да се наслади на заяждането с Октав и да поизмъчи очевидно угрижената домакиня.
— Мислех, че е абсолютно необходима за този вид… представление.
— Мисълта ви е погрешна — отвърна невъзмутимо Октав.
Той беше в стихията си и се чувстваше уверен. Беше пъхнал ръка в джоба на палтото си и в начина, по който я държеше имаше нещо неестествено. Никола би помислил, че държи пистолет, но Октав някак не му приличаше на човек, който би носил оръжие. Или поне не такъв вид оръжие.
Алгрето не беше свикнал да му се отвръща с такова пренебрежение. Присви очи и изрече:
— Ако изобщо може да се нарече с тази дума. Тонът ви е оскърбителен, Докторе. Макар че на какво точно сте доктор, така и не бе разяснено.
Мадам Алгрето въздъхна шумно, Амелин Даниел се разхихика, а Беление придоби скучаещ вид. Мадам Еверсет се опита да се намеси: