Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Октав остави тишината да се задълбочи, докато накрая се чуваше само тихото шумолене на вятъра в дъбовите клони. Погледът му се изпразни и очите му се извъртяха нагоре. През тялото му премина тремор и той изстена тихо.
Театър, помисли с презрение Никола. И при това не особено добър. Октав навярно още беше разконцентриран от разминалото се на косъм сбиване между Рейнар и Алгрето. Никола намираше представлението за всякакво друго, но не и убедително и не бе единственият. Аристократичното лице на Мадам Алгрето излъчваше открит скептицизъм. Но ако спиритистът използваше уред, в чието сътворение бе имал пръст Едуар, то той наистина си играеше със сила.
Внезапния и силен стържещ звук озадачи всички. Някой пое дълбоко въздух. Стърженето се чу отново и Никола разбра, че това е звук на дърво, което се трие силно в камък. След това забеляза онова, което останалите вече бяха видели — тежката дървена маса се въртеше, бавно, тромаво, въртеше се.
Алгрето каза:
— Това е трик.
Рейнар се отдръпна от масата, за да погледне под нея. Никола мислено се сгърчи от яд, защото му се искаше да беше измислил начин сам да бъде участник в събирането, който в този момент щеше съвсем в реда на нещата да скочи и сам да огледа масата. Рейнар каза:
— Не е номер. Той изобщо не я докосва. Той побутна нещо с ботуша си. — А по камъните има стърготини от краката на масата.
— Значи е магия — усмихна се Алгрето — Това тук няма да впечатли дори тълпите на пазара, Докторе. Макар да ми е ясно защо смятате това препитание за по-безобидно от професията на лъжевещер на Кръстовището на Учените.
Всички лампи премигнаха еднократно и едновременно, като че ли над пламъка на всяка от тях се бе снижила ръка. Без да изоставя позата си на отнесена съсредоточеност, Октав каза:
— Мислете си каквото си искате. Аз съм ключът, който отключва всички врати между нашия и отвъдния свят.
— Некромантията, — изрече отчетливо Мадам Алгрето — се наказва със смърт и то съвсем справедливо. Ръцете и блуждаеха над все още въртящата се маса без изобщо да я докосват. Беше очевидно, че започваше да намира събитието за проява на лош вкус.
— Надявам се не преди да е свършило партито — изрече кисело Амелин Даниел.
Октав изрече с нотка на раздразнение:
— Това не е некромантия, нито е призоваване на духове, нито пък оскверняване на гробове. Това е общуване от най-висша форма.
— Това е една движеща се маса. — отбеляза Алгрето, и Никола трябваше да му признае пълната правота. — Нищо не сме видели, но…
Октав вдигна ръка, за да замълчат всички. Между колоните на входа на беседката стоеше някакъв мъж. Никола затаи дъх. Беше погледнал в тази посока само преди миг и там нямаше нищо.
Мъжът беше млад и беше облечен в униформа на морски офицер. Никола се взря напрегнато, опитвайки се да запамети подробности.
Останалите притихнаха, а онези който гледаха в друга посока се извъртяха на столовете си, за да виждат. Дори масата бе спряла движението си по часовниковата стрелка. Мадам Еверсет се бе изправила неволно. Октав не се обърна, но бе излязъл от подобното си на транс състояние и в момента я гледаше с алчно внимание.
Това не е картина от проектор, бе първата мисъл на Никола. Очите му мърдаха. Кръвясали като от солена вода или от безсъние, очите на видението пробягваха по лицата около масата. Можеше да е илюзия: магическите илюзии можеха да се движат и да говорят. Арисилд бе способен да сътвори дори веществени на допир илюзии. Можеше и да е жив съучастник, но не виждаше как някой би се промъкнал покрай разположените под терасата слуги, без да бъде забелязан.
Мадам Еверсет се опита да каже нещо и не успя, след което свари само да си поеме дълбоко въздух.
— Юстан…
Или как би се сдобил Октав със съучастник, в когото Мадам Еверсет да разпознае брат си, помисли Никола.
След това Октав каза тихо:
— Питайте го, Мадам. Помните какво се разбрахме.
Рейнар трепна, погледът му отскочи от привидението към Октав и Никола Разбра, че не само той е чул тези дискретни думи. Останалите изглежда не им обърнаха никакво внимание.
Мадам Еверсет кимна, залитна като че ли щеше да припадне, но каза:
— Юстан, корабът ти. Къде потъна?
Блуждаещият поглед на младежа я откри. Лицето му не бе мъртвешки бяло, отбеляза Никола, а обветрено и зачервено от слънцето. Незнайно защо, той реши, че това беше по-убедително от всичко останало. Видението облиза устните си и каза:
— До южния бряг на Парсия, в проливите Каша-трий.
Гласът му бе нисък и дрезгав.
— Но Лиз…
Беше изчезнал. Нямаше постепенно избледняване, нито разтваряне във въздуха. Беше изчезнал и то внезапно, като захлопване на врата между два свята. Мадам Еверсет изпищя: