Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Комптън предложи за председател на комитета Уорън Луис, прочут авторитет в цялата страна при оценката на различни химични процеси. Гроувс познаваше престижа на Луис сред индустриалните химици и се съгласи веднага.
Комптън беше огорчен и раздразнен от доклада на вицепрезидента на „Дюпон“ доктор Чарлс Стайн за работата на групата в Чикаго. „Това, което правят там, има шанс едно на сто да се окаже полезно за воденето на войната“ — беше казал Стайн на Гроувс. Комитетът на Луис трябваше да пристигне в Чикаго на 26 ноември и първият им въпрос вероятно щеше да бъде:
— Възможна ли е самоподдържаща се верижна реакция? Как ще го докажете?
Комптън се опасяваше, че работата на чикагските учени няма да получи пълна подкрепа, преди те да създадат работещ атомен реактор и генерал Гроувс не чуе утвърдителното заключение на комитета на Луис. Беше възможно други проекти да получат приоритет и тогава чикагските учени биха загубили месеци да доказват достойнствата на своя метод.
Строежът на реактора, наречен първа чикагска батерия (Chicago Pile One — СР–1), започна на 7 ноември 1942 г. без никакви церемонии. Няколко души разстлаха на пода гумираното платно, върху което трябваше да се издигне цялата конструкция. Някой се провикна шеговито:
— Ей, Енрико, положи основния камък!
Ферми грабна една графитна тухла и с усмивка я постави в един ъгъл.
Конструкцията, проектирана от Ферми, Уолтър Зин и Хърб Андерсън, беше много проста. Тя се състоеше от уранови блокчета, поставени на разстояние 21 см едно от друго и разделени с графитни тухли. Главният проблем беше доставката на големи количества изключително чисти материали. За построяването на батерията бяха необходими 40 000 графитни тухли, широки и дебели по 10,5 см и дълги 42,25 см. Всеки пласт плътни графитни тухли се редуваше с пласт, в който тухлите имаха дупки за урановите блокчета. По проект батерията трябваше приблизително да има форма на сфера с диаметър около 7,2 м. Дървено скеле поддържаше сферичната форма, която спестяваше около 20% от материала.
Осигуряването на огромно количество изключително чист графит беше възложено на Норман Хилбъри. Толкова чист графит не се произвеждаше никъде, освен в нищожни количества за електроди, а чикагската група имаше нужда от тонове.
В продължение на две години Лео Зилард беше тормозил производителите на графит. Компанията „Спиър Карбон“ в Сейнт Мери, Пенсилвания, за която той беше работил навремето, откри, че ако се използва нефтен кокс, може да се получи много чист графит. Въглищният кокс, с който се работи обикновено, съдържа бор, който е нежелателен примес, защото поглъща неутрони. „Спиър“ успяха да произведат малко чист графит, но добивът беше едва половината от това, което пещите нормално даваха.
Тъй като „Спиър“ разполагаха с малко пещи, Хилбъри се обърна към компанията „Нешънъл Карбон“, дъщерна фирма на „Юниън Карбайд“, с молба да произведат достатъчно количество чист графит. „Юниън Карбайд“ беше вече много натоварена с поръчки за електроди за авиационно гориво и за електродъговите пещи. Въпреки това Хилбъри отиде в офисите на компанията в Ню Йорк и се срещна с Джон Нолън, който отговаряше за „Нешънъл Карбон“. Хилбъри му описа какъв вид графит им трябва и се извини, задето не може да даде никаква информация за процеса, но го увери, че става въпрос за много важна военна задача.
— Добре — каза Нолън, — колко ви трябва?
— Като начало — 250 тона, и то от най-чистия графит. По-нататък сигурно ще са ни нужни още по-големи количества.
Нолън онемя.
— Знам, че е много неприятно да се работи с нефтен кокс — продължи Хилбъри. — Добивът ще падне наполовина, но това е задължително условие за нас, защото ни трябва най-чистия графит. Още нещо — той ни трябва много спешно — по възможност следващата седмица.
— Имаме нужда поне от 6 седмици, за да произведем това количество! — опита се да протестира Нолън.
Хилбъри поклати неодобрително глава.
— Знам, но това е прекалено бавно. Ако искате, веднага мога да ви осигуря приоритет А. Ако се нуждаете от специален приоритет X, ще го имате още утре.
Нолън беше ужасен от обема и специалните изисквания, поставени от учените.
— По-добре да говорим с Хари Дрюуинсет — предложи той плахо.
Двамата с Хилбъри прекосиха хола и отидоха в кабинета на главния отговорник за производството на графит в „Юниън Карбайд“.
След като чу какво иска Хилбъри и какви приоритети може да им осигури, Дрюуинсет беше не по-малко смаян. Той предложи да обядват заедно с вицепрезидента на компанията в стария хотел от червени тухли „Мъри Хил“ на ъгъла на 40-та улица и „Парк авеню“. След добър обяд с прочутото телешко със зеле на хотела Хилбъри настоя отново пред шефовете на „Юниън Карбайд“ върху спешността и важността на проекта. Този път те бяха напълно убедени и се съгласиха да направят всичко, което е по силите им, за да произведат достатъчно количество чист графит.