Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Гроувс също намери недостатъци. Долината беше населена от индианци фермери, което щеше да създаде трудности при изселването им и можеше да има неблагоприятен отзвук в пресата. И други изисквания не можеха да се спазят тук, затова разочарованата група реши да отхвърли това място. Преди да си тръгнат, Гроувс се обърна към Опенхаймер:
— Да не проваляме деня си напълно. Да погледнем някое друго място. Имате ли някаква идея?
— Да се върнем към Албукерк, като минем през училището Ранч в Лос Аламос. Мястото ще ви се види интересно. Познавам го, защото се намира само на 90 км от моето ранчо. Ходили сме дотам на коне.
Превалиха планинската верига в посока на Санта Фе и след като се подкрепиха с по един сандвич край пътя, стигнаха до високото плато, на което беше разположен Лос Аламос. Гроувс веднага хареса мястото. Плоското зелено плато беше оградено от дълбоки каньони, което осигуряваше добра изолация. То беше слънчево и приличаше на планински курорт, а гледката към планинската верига Йемиз и върховете на Сангре де Кристо беше величествена.
Постройките на училището Ранч можеха да дадат подслон на първите учени. Гроувс се осведоми за водата и се оказа, че тя е достатъчна. Единственият недостатък беше лошият път, който свързваше Лос Аламос със Санта Фе на около 32 км на югоизток. Беше съмнително дали по него ще може да се пренесе тежката лабораторна апаратура. Гроувс огледа пътя, за да разбере дали може да се подобри без големи усилия и загуба на време. Той имаше достатъчно опит в пътното строителство и след половинчасов оглед реши, че това е възможно, въпреки че някои стръмнини можеха да създадат проблеми. Друго предимство на мястото беше, че освен учителите и учениците няма коренно население, което да трябва да се изселва. А ако откажат да го продадат? За щастие се оказа, че училището има финансови трудности и собствениците му бяха много доволни да се отърват от него на добра цена.
Опенхаймер беше много доволен от избора на Гроувс. Той беше влюбен в тукашните планини още откакто ги беше видял за първи път в Ню Мексико на 17-годишна възраст. „Тук ще се работи приятно“, си мислеше той.
Все още не се знаеше дали Опенхаймер ще бъде ръководител на лабораторията или само един от главните членове на групата. Колебанията около неговото назначение продължаваха седмици и положението все още беше неясно. През този период обаче той беше спечелил уважението на Гроувс като учен и като човек. Шефът на проекта „Манхатън“ не бе намерил в досието му сериозни основания за съмнение в лоялността му към САЩ. За Лесли Гроувс всеки, който симпатизира на комунистите, беше просто глупак, но той си спомняше, че по време на Депресията и на Испанската война много либерали в Америка изпитваха симпатия към комунистическата кауза. Гроувс смяташе, че блестящият учен и хуманитарист Опенхаймер е малко наивен политически.
Според правилата беше напълно изключено Опенхаймер да получи разрешение да участва в една от най-секретните военни разработки. Но според Гроувс неговият случай не беше стандартен. Той беше изключителен учен, от какъвто проектът спешно се нуждаеше, а освен това вече знаеше прекалено много. През цялата си кариера Гроувс беше разчитал на способността си да преценява хората. След като прегледа няколко други кандидатури, той реши, че Опенхаймер е най-подходящ за ръководител на новата лаборатория. Не възможно беше човек с подобно досие да получи разрешение по нормалния път и Гроувс реши да поеме отговорността върху себе си. Неговата заповед смая офицерите, отговорни за сигурността на проекта „Манхатън“, и те се опитаха да издействат тя да се отмени. За генерал Гроувс обаче веднъж взетото решение винаги беше окончателно.
Полковник Маршал и подполковник Никълс бяха запознати с възраженията срещу назначаването на Опенхаймер, но подкрепяха напълно Гроувс. Официалното писмо до службата за сигурност трябваше да бъде подписано от полковник Маршал като началник на отдел „Манхатън“. Никълс беше в кабинета му, когато той продиктува писмото на секретарката си минути преди да замине на обиколка. Тя го при готви за изпращане, но междувременно Маршал бе заминал, без да го подпише.
Никълс знаеше много добре, че ако чакат Маршал да се върне, ще бъде изгубено ценно време, а всяко отлагане ще засили още повече възраженията на службата за сигурност. Той имаше пълно право да действа от името на Маршал и не се поколеба нито за миг. Намери друга заповед, подписана от Маршал, копира подписа му върху готовото писмо и го изпрати веднага.