Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)

— Току-що имахме съвещание на комитета S–1 — информира ги Комптън, — и решихме да ускорим работата. Казах им, че имаме намерение да извършим опита тук, защото не можем да чакаме завършването на строежа в Аргон10.

— Как го приеха?

— Трябваше да ги видите! Като им казах, че се готвим да направим опита тук, в центъра на Чикаго, лицето на Конант направо побеля. Гроувс също не беше много доволен и се хвърли към телефона да пита хората от армията кога ще завършат обекта Аргон. Не се опитаха да ни спрат обаче. И те бързат като нас. Обясних им, че рискът е много малък и че Ферми вече е сигурен в успеха на опита.

Енрико Ферми беше стигнал окончателно до извода, че е възможно да се извърши напълно контролирана верижна реакция. Две седмици преди това, още в началото на ноември, той съобщи на Комптън, че всички изчисления са проверени многократно и рискът от нещастие или от изпускане на контрола върху реакцията е практически нулев. Едва тогава Комптън даде разрешение да се построи атомният реактор в студентското градче.

Въпреки уверенията на един гений — защото всички бяха съгласни, че Ферми е един от малкото гении на нашето време, — Комптън поемаше тежка отговорност. Независимо колко малък беше рискът, катастрофата не можеше стопроцентово да се изключи. Кой би могъл със сигурност да твърди, че след започването на верижната реакция няма да се прояви някакво неизвестно досега явление. Вземаха се всички предпазни мерки и реакцията щеше да се извършва стъпка по стъпка, като контролните пръчки всеки път се изтеглят само с по няколко сантиметра. Атомна експлозия беше изключена, освен ако цялата наука, математиката и логиката на най-добрите умове от групата в Чикаго не са напълно погрешни. Няма ли да се появи, въпреки всичко, някаква неочаквана радиоактивност или друго, непознато дотогава явление?

Поемайки отговорността за толкова рискован опит в района на университетското градче, Комптън знаеше много добре, че е длъжен да поиска разрешение от ректора Робърт Хъчинс. Не беше честно обаче да иска Хъчинс да подели с него отговорността за опит, чиято история, научни основания и шанс за успех са му напълно неизвестни. Очевидно при тези обстоятелства отговорът на ректора ще бъде отрицателен. Единственият човек в Чикаго, който можеше да поеме отговорността, беше шефът на Металургичната лаборатория Артър Комптън. И той я пое.

Имаше още една причина да се бърза с този опит. През ноември трябваше да се вземе критичното решение кой от методите за получаване на разпадащ се материал за бомбата трябва да се изостави11. Гроувс и Комптън бяха вече назначили членовете на Ревизионен комитет със задача да преоцени целия проект. Това до голяма степен беше направено, защото от „Дюпон“ се оплакваха, че им е възложена най-трудната и неблагодарна част от проекта „Манхатън“. За да се убедят, че методите, разработвани в Колумбийския университет и в Бъркли са също толкова трудни, към Ревизионния комитет бяха включени и трима инженери от „Дюпон“.