Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Оглеждам го с възможно най-безразличния поглед. Неговата физиономия е доста по-добре разкрасена от моята. Нищо, така е по-хубав. Чарът на младите лъвчета се усилва, ако имат някоя друга синина или аркада.
В девет сутринта занятията започват. Майорът не забелязва промените в двете физиономии. Сигурно, ама съвсем сигурно не ги забелязва.
— Запишете заглавието на днешната тема. А тя е…
Тая грозотия, която се случи през нощта, определено не се връзва с вижданията ми за това, как трябва да бъде устроен светът. Не ми е приятно да си спомням за нея, но тя ще се забие в съзнанието ми като клин. До живот. Като се прибера на моето летище, ще си поговоря с Генерала и той ще ми направи психотерапия, макар и по военному. Ще ми олекне, сигурен съм.
Дали не започвам да приемам казармата?
Дните текат, сиво-бели от съчетанието на мъгла и сняг. Еднообразни. Все пак това, което изучаваме, ми е интересно. Често ми се присмиват. С недоумение, но добродушно. Как мога да си вра по цял ден носа в някаква инструкция, например? Даже не се опитвам да им обясня, че може. Всеки възприема света през своите очи и през своя интерес. Все пак, се отнасят с поносима ирония към това, че непрекъснато чета. За свое оправдание ще кажа, че чета не само инструкции. В библиотеката, освен книги за подвизи, се намира по нещо и от обикновения живот. Чета. Какво друго мога да правя в тоя пущинак?
На това летище има още едно хубаво нещо. Местният сержант. Той е бивш спортист-парашутист, сложил впоследствие пагона. За разлика от треперкото на моето летище, това е един човек, който е създаден да бъде обичан. Уравновесен, винаги леко усмихнат, без грам желание да ти покаже: „Виж ме кой съм аз!“ И точно поради това харесван от всички.
Около месец преди нашето идване са докарали на това летище свръхзвукови изтребители с най-модерната катапултна седалка. Даже когато самолетът е на земята, ако погрешка задействаш системата, ще бъдеш изхвърлен параболично нагоре. Над главата ти ще се отвори купол и ще се приземиш благополучно. Не, че горя от желание да пробвам точно този трик, но системата възбужда силно любопитство в мен. Тя не е включена в нашата програма и не я изучаваме.
През свободното време майор Волф и сержантът четат инструкцията й. Явно ги притеснява, защото е нещо безкрайно различно от това, с което са се занимавали досега. Свалят една седалка от самолет и я докарват в залата. Ровенето в техниката и документацията продължава с дни.
Аз тихичко се присламчвам към тях. Има над какво да си трошим главите, но в края на краищата напипваме логиката на конструкцията.
Сержантът ме учи на полезни хватки от живота. Един път, поддавайки на суетата го питам, би ли ме допуснал аз да скатая системата? Той ме поглежда без капка притеснение и отговаря: „Вече да. И то — спокойно.“ Просто е. Когато човекът е показал че знае, повярвай му. Независимо от това, че е под теб в йерархията. Иначе в армията вирее друг принцип: „Началникът е този, който знае всичко!“ Даже когато не знае достатъчно…
Но сержантът не е достатъчно военен човек. Затова може да си позволи лукса да вярва на хората. Защо ли го уважават и автентичните военни? — Вероятно, защото между военните и хората все пак има някаква връзка…
Печката започва да отделя равномерна, топлеща душата омара. Сядаме край нея. Дадена е великолепна идея — да си печем филийки. Ароматът на загорелия хляб, усмивките, цялата скромна непретенциозност на обстановката създава усещане, което вече може да се нарече войнишко братство. Може, ама е много сантиментално…
Хубаво е. Някаква психологическа алхимия. Съвместно прекараните дни са ни сближили.
Трети ден чакаме да долети самолет, за да довършим програмата. Предстои най-важното — скоковете. Но майката-природа явно си има друга ценностна скала, по която нашето важно просто не е важно. Декемврийското небе е затиснато от пастеленобели облаци. Самолетът си стои на другия край на страната. Нищо чудно летците там също да си пекат филийки.
Както вървят нещата, по-голяма част от групата ще си останат парашутисти-теоретици. За случая Оги измисля сентенция: Парашутистът теоретик е толкова парашутист, колкото лирикът не пипнал жена — любовник.
В един следобед става чудо. Съобщават, че Ли-2 е излетял и след около два часа, трябва да е при нас.
И се започва една… Пардон, създава се армейска организация.
Инатът-камион не ще да запали. Затова парашути, платнища и цялото безкрайно разнообразие от багажи и апаратура се носят на гръб до старта. Луд умора няма. Машината вече каца, а ние още мъкнем. После започва слагането на парашутите, строй, проверки, указания.