Пълнолуние в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Тихолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пълнолуние в Бландингс». Краткое содержание книги:
— Не.
— Това е добре.
Типтън попита какво иска да каже с фразата „Това е добре“, а тя отвърна, че имала намерение да предложи теорията, че чудото си е стегнало багажа и е отишло по дяволите. Тук Типтън се поколеба. Не е ли по-вероятно, възрази той, само да се спотайва и да дебне момента? Не, отвърна Прудънс, според нея му е писнало от вечната боза на Типтън и си е върнало членската книжка, така че няма никакъв риск да се подкрепи — разбира се, умерено — в името на любовното обяснение.
Тя говореше толкова авторитетно, като човек, който знае много за лицата-фантоми и тяхната психология и думите й вляха кураж у Типтън. Когато се изправи, устните му бяха свити в решителна, смела гримаса.
— Добре — заяви той. — Ще гаврътна едно.
Не го сподели с Прудънс, но това, което му помогна да събере кураж, беше мисълта за бързината, която е от особена важност в такива моменти. Беше получил уверението, че Вероника Уедж още въздиша по оня акробатически трик с вилицата и чашата за вино, но като здравомислещ млад мъж, на него му бе ясно, че славата от разни акробатически трикове не е вечна. Още повече трябва да се има предвид заплахата от Фреди. Малката му приятелка беше отхвърлила идеята за някаква закачка между Вероника Уедж и тази видна англо-американска змия, но макар за момента да бе убедителна, съмненията отново се завръщаха и той твърдо вярваше, че трябва да си опече работата преди бившият му приятел да се върне и да поднови зловещото си ухажване.
— Ако ме извините — каза той, — ще отскоча до стаята. Там имам… Не, по дяволите, нямам.
— Какво щяхте да кажете?
— Бях започнал да казвам, че там имам една бутилка. Но си спомних, че я дадох на лорд Емсуърт. Нали разбирате, когато видях лицето през прозореца, реших, че е по-добре някой да се погрижи за нея, вместо мен. Срещнах Негова светлост да отива към стаята си и му я дадох.
— И сега е в стаята на чичо Кларънс?
— Така мисля.
— Ще ида да я взема.
— Създавам ви много проблеми.
— Ни най-малко. Тъкмо щях да почиствам спалнята на чичо, защото свърших с кабинета му. Ще донеса бутилката във вашата стая.
— Дяволски мило.
— Нали човек трябва да помага на другите? — отвърна Прудънс с оная тиха ласкава усмивка, с която Флорънс Найтингейл11 се е навеждала над болничното легло. — Мисля, че това е единственото стойностно нещо в живота — да помагаме на ближния си.
— Бих желал да мога да направя нещо за вас.
— Можете да ми дадете нещо за благотворителната разпродажба.
— Разчитайте на царско дарение. А сега се качвам в стаята си. Ако нямате нищо против, свържете се с мис Уедж и й кажете да бъде зад рододендроните след около двадесет минути. Като ми донесете бутилката, можете да оставите другото на мен.
III
Когато след около половин час Типтън Плимсол зае позиции на определеното място, у него не се забелязваше нищо от предишната плахост и липса на решителност. Напротив, беше наперен и уверен. Елексирът, който течеше по вените му, беше дал на целия му организъм оня подтик, от който организмът на всеки любовник има нужда, когато смята да сграбчи момиче в прегръдките си и да му каже: „Ти си жената на моя живот!“. В бързия поглед, с който удостои рододендроните, имаше намек, че те знаят какво могат да очакват от него, ако се опитат да му изиграят номер. Типтън си оправи връзката, изтупа една прашинка от ръкава на сакото си и се замисли върху идеята да замени „Жената на моя живот!“ със „Спътнице в моя живот!“, но го отхвърли като звучащо твърде туристически.
Пещерният човек, изпробвайки тежестта на соната си, преди да разкрие любовта си към избраното момиче, би стиснал ръката на Типтън и би го приветствал като побратим. И все пак, би било изопачаване на фактите, ако кажем, че под сърцатата външност не се спотайваше известно безпокойство. Макар че се чувстваше повече като някоя бурна природна стихия, отколкото като обикновен човек с очила с рогови рамки, Типтън не можеше да забрави, че е хвърлил предизвикателство към онова ужасяващо лице. На далеч по-малки провокации в миналото то беше отвръщало с мигновен контраудар, а окуражителните думи на Прудънс не бяха изтрили докрай тревогата, че ей сега няма да се появи на поста си. А ако го стореше — шат на всички внимателно обмислени планове. Човек не може да проведе успешно една такава деликатна операция като предложение за женитба, когато във врата му дишат призрачни лица. В този момент, повече отколкото във всеки друг, беше особено важно да остане насаме с обожавания обект.
Но минутите минаваха, нищо не се случваше и надеждата пусна филизи. Опитът му с лицето го беше научил, че то залага на бързото обслужване. Онзи ден в спалнята, например, едва беше отпил, и ето ти го проклетото — веднага влезе в действие. И в другите случаи не беше по-малко експедитивно. Типтън не можеше да не отчете, че сегашната туткавост на мъчителя звучи обещаващо. И тъкмо беше решил, че ще си даде още няколко минути, преди да прегърне теорията на Прудънс, че лицето е излязло в пенсия, когато едно остро изсвирване зад гърба му го накара да се огледа. И този поглед сложи край на всичките му надежди — от другата страна на главната алея, преграждайки изгледа към поляната, имаше една туфа преплетени храсти. И там, зад клоните им, дебнеше то. Този път носеше някаква брада асирийски тип, като че ли тъкмо се връщаше от бал с маски, но това не попречи на Типтън да го разпознае. Дълбоко отчаяние легна като воденичен камък на раменете му. Вече беше безполезно да чака Вероника и да приведе в изпълнение плана на Прудънс. Знаеше си силите. С разни зловещи лица, втренчени присмехулно в него, беше абсолютно неспособен да протегне ръце и да сграбчи любимото момиче. Той се обърна на пета и закрачи надолу по главната алея. Свиркането продължи и му се стори, че дочу едно „Хей!“, но не се обърна. Ясно беше, че не може да избегне появата на лицето, но имаше някакво слабо утешение в това, че поне може да му обърне гръб.
11
Флорънс Найтингейл (1820–1910) — английска милосърдна сестра по време на Кримската война; бел.пр.