Пълнолуние в Бландингс

— Здравейте.

В гласа му имаше оня минимум от доброжелателство, който можеше да мине за любезност. Като се има предвид, че и без друго никога не се е погаждал с фъстъци, в този момент компанията на момичето му се струваше направо непоносима. Затова вероятно щеше да отмине забързано с извинението, че отива да си вземе нещо от стаята, но тя го фиксира с тъжните си очи и каза, че го търсила и би желала да поговори с него.

Мъж с добро възпитание не може току-така да ръгне с лакът представител на другия пол и да мине покрай него, след като са му били отправени подобни слова. Типтън можеше да произнесе „Ама разбира се“ и по-ведро, но все пак го каза и те се упътиха към ниския парапет на терасата. След като седнаха на него, Прудънс се загледа в Типтън, а Типтън се загледа в една крава, размотаваща се като истинска крава в парка.

Прудънс беше тази, която наруши напрегнатото мълчание.

— Мистър Плимсол — каза тя с тих, прочувствен като на светица глас. — Искам да ви кажа нещо.

— А, така ли?

— Надявам се да не се разгневите много.

— Ъ?

— И да не ми кажете да си гледам работата. Защото става дума за Вий.

Типтън отклони поглед от кравата. Всъщност вече я беше разгледал достатъчно подробно. Чудесно животно, но както се случва обикновено с кравите, не особено вдъхновяваща гледка. Освен това началото на този разговор му прозвуча неочаквано обещаващо. Първото му впечатление, когато това момиче се обърна към него, беше че иска да му измъкне нещо за благотворителната разпродажба — едно начинание, от което знаеше, че се интересува.

— Да? — каза той въпросително.

Прудънс помълча за секунда. След скъсването с любимия тя се чувстваше като монахиня, за която не е останало нищо друго в живота, освен добрите дела в името на хората. И все пак се чудеше дали постъпи разумно, като прие с такава готовност задачата, която чичо й Егбърт току-що й възложи. Започваше да й се струва, че ще бъде скастрена така, както никога досега не са я скастряли. Но тя бе храбро момиче. Като затвори очи, за да си даде кураж, листната въшка започна.

— Вие сте влюбен във Вий, нали мистър Плимсол?

Някакъв шум до нея я накара да си отвори очите. От неочакваното вълнение Типтън се беше катурнал от парапета.

— Знам, че сте влюбен — продължи тя, след като му помогна да се намести отново с едно любезно „хопа-ла“. — Всеки може да го забележи.

— Така ли? — каза Типтън злъчно. Беше засегнат. Като повечето млади мъже, чиито чувства са отворена книга за обществото, и той си въобразяваше, че ако има нещо, с което е забележителен, то е желязната му неразгадаемост.

— Разбира се. Направо ще ти избоде очите. Начина, по който я гледате. И това, което ме учудва, е защо не й го кажете. Тя нищо не е споделила с мен, но съм сигурна, че я правите нещастна.

Недоволството на Типтън се изпари. Не му беше времето сега да се прави на обиден. Той зяпна насреща й като риба.