Пълнолуние в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Тихолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пълнолуние в Бландингс». Краткое содержание книги:
— И ти ли го забеляза? Аз също. Изпада в дълги мълчания.
— Като че ли я обземат черни мисли.
— Именно. Напомня ми за онова момиче на Шекспир, което… Как беше? Имаше нещо за червеи и свършваше с бузи. А, да. „За любовта си думичка не каза тя, в мълчание обвия, което като червей в пъпка разяждаше посърналите бузи.“ Разбира се, че я обземат черни мисли. Как иначе? Хлътва по някого от пръв поглед, сигурна е, че и той е хлътнал и тогава изведнъж, без всякаква причина, оня започва да хъка и мъка и не предприема никакви стъпки. Казах ли ти какво ми рече Фреди в деня, в който дойдоха? — полковник Уедж сниши гласа си със страхопочитание, съответстващо на разкритието, което се канеше да направи. — Рече ми, че младият Плимсол държи контролния пакет на една от най-големите вериги магазини в Америка. Знаеш какво значи това, нали?
Лейди Хърмион кимна още по-тъжно от преди — вече приличаше на готвачка, която току-що е открила какво гори, но е твърде късно да поправи нещата.
— А е такова симпатично момче — каза тя. — Съвсем различен от това, което очаквах. По-тихо и по-разумно поведение от неговото не можем и да искаме. Специално забелязах, че откакто е дошъл, не пие нищо друго освен боза… Какво ти е, Егбърт?
Запитването беше в резултат на внезапен пронизителен вик, излязъл от устата на съпруга й. Полковник Уедж, макар и да беше напълно облечен, приличаше на Архимед в банята.
— За бога, драга, златна ти уста. Ти направо сложи пръст в раната. Боза! Това е причината за необичайното му поведение. Как, по дяволите, може един младеж да изпълни най-тежката и изпитателна задача в своя живот на една гола боза? Ами че аз, за да събера кураж да ти поискам ръката, трябваше да трясна половин бутилка шампанско, смесено с бира. Е, това решава всичко. Отивам право при младия Плимсол, слагам бащински ръка на рамото му, казвам му да гаврътне едно и да дава смело напред.
— Егбърт! Не може!
— А? И защо не?
— Разбира се, че не може.
Полковник Уедж изглеждаше обезкуражен. Светлият ентусиазъм по лицето му изгасна.
— Да, май няма да помогне много — призна той. — Но някой трябва да подшушне на момчето. Така де, щастието на двама млади е в опасност. Не е честно спрямо Вий да продължава с това хъкане-мъкане.
Лейди Хърмион се изправи изведнъж, като разля чая си. Сега и тя приличаше на един Архимед — само че женски Архимед.
— Прудънс!
— Прудънс?
— Тя може да го направи.
— А, имаш предвид младата Пру?
— За нея това ще е проста работа. От нейните уста няма да прозвучи странно.
— Има нещо вярно. Прудънс, а? — полковник Уедж се замисли. — Разбирам. Добросърдечно, импулсивно момиче… Привързана братовчедка… Не може да понесе, като я гледа нещастна… „Не знам дали няма да се обидите, ако ви кажа нещо, мистър Плимсол.“… Да, точно така. Но ще се съгласи ли да го направи?
— Сигурна съм, че ще се съгласи. Не знам дали си забелязал, но откак дойде в Бландингс, Прудънс се е променила много в положителна насока. Изглежда по-уравновесена, по-сериозна, по-грижовна, като че ли се стреми по всякакъв начин да прави добро на хората. Нали чу какво каза вчера, щяла да помага на свещеника за благотворителната разпродажба. Стори ми се много показателно.
— Абсолютно. Младите момичета не помагат на свещениците в благотворителните разпродажби, ако не им го диктува сърцето.
— Можеш да идеш и да говориш с нея още сега.
— Ще отида.
— Сигурно ще я намериш в кабинета на Кларънс — добави лейди Хърмион, пълнейки отново чашата си и разбърквайки съдържанието с ново оживление. — Снощи ми каза, че тази сутрин ще се заеме с основното му почистване.
II
„Тез достойни домове на Англия — възкликнала е поетесата Химънс, която вероятно много ги е харесвала, — как ръст издигат величаво“. И с право. Във външния изглед на древното имение на деветия граф Емсуърт нямаше нито една подробност, която би накарала авторката да промени становището си. Огромно, сиво и величествено, оградено с хълмисти паркове и светли градини, с езерото си, блеснало отпред и флага на негова светлост, плющящ весело на най-високата кула, това имение несъмнено грабваше окото. Дори и Типтън Плимсол, който по правило нямаше вкус към поетични излияния, в първия момент, когато съзря впечатляващата сграда, се беше настроил лирично и издавайки звук с езика си, подобен на вадене на коркова тапа, беше възкликнал: „Това е то къща!“
Но, както толкова често се случва с величавите домове на Англия, когато пристъпиш прага им и се срещнеш с обитателите им, разбираш каква е работата. Тази сутрин, докато се разтакаваше мрачно на терасата, Типтън Плимсол, макар и все още в плен на мястото, размишляваше с голяма доза съчувствие за всеки един от жителите му. Каква сбирщина, господи, каква колекция от ненормалници. Да ги погледне човек един по един: