Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
Отминахме огромния дворец на Медичите. От отворените прозорци висяха големи знамена, върху които бяха избродирани червените топки от герба на Медичите. Тук се бяха стълпили по-богати граждани.
— Виж как са облечени, Роджър — промърмори Бенджамин.
И аз гледах, особено жените, които имаха такива деколтета, че понякога корсетите им се виждаха чак до под мишниците. Други имаха прически във формата на шлем, украсени с огърлици, звънчета и всякакви висулки; ръкавите на роклите им бяха толкова набрани, че приличаха на торби. По-младите жени носеха поли от червен и син сатен със златна бродерия, сребърни копчета и блузи от скъпоценни тъкани; косите им бяха опънати и прибрани назад в кок, от който висяха накити, а около шиите им се виеха нанизи перли. Цветовете на дрехите им бяха смайващи — пурпурно, зелено, червено и алено, бродирани и изпъстрени с всевъзможни мотиви — папагали, птици, бели и червени рози, дракони и пагоди.
Селяните и занаятчиите бяха облечени в сиви или кафяви роби, но по-заможните граждани носеха дълги туники върху риза и панталон. Контетата пък приличаха на истински пеперуди. Носеха къси наметки в различни цветове, обшити с широки кадифени ширити; копринени жакети, кадифени шапки и обувки, златни вериги на шиите, а дръжките на камите им бяха украсени със злато и сребро. Движенията и жестовете им бяха изящни — напомняха на ято пеперуди, които трепкат и блещукат под слънцето.
Най-после прекосихме града и излязохме през Портата на страдащите, където екзекутираха престъпниците. Продължихме през полята по белия прашен път до голямата вила на Албрици, която се издигаше между собствени лозя и градини. Вилата беше триетажна, построена около вътрешен двор с фонтан в средата и колонади от двете страни. Когато влязохме, Мария ни обясни, че Албрици имали къща в града, но както повечето благородници предпочитали чистия въздух и чистата вода на провинцията. Прислужниците отведоха конете ни и за първи път, откакто бяхме пристигнали в Италия, лорд Родриго благоволи да ни проговори.
— Е, синьори — той се изправи пред нас, пляскайки се с ръкавиците по бедрото, — какво мислите за Флоренция?
— Bellissima — отвърна Бенджамин. — Бях чувал за величието й, но не съм си представял, че е толкова прелестна.
Очите на Родриго се изпълниха с тъга. Той огледа двора, пълен с прислужници, които се бяха събрали, за да разтоварят товарните коне и да поздравят господарите си.
— Преди години — каза той — беше още по-красива — после въздъхна. — Но стига толкова, сигурно сте уморени от пътуването.
Синьор Родриго отстъпи встрани и един усмихнат прислужник ни поведе нагоре по външното стълбище на главната сграда. Минахме по коридор с под от лакирано кедрово дърво и влязохме в огромна стая. Таванът беше от греди, стените — алабастровобели и толкова гладки, че изглеждаха като издялани от мрамор. Полукръглите стъклени прозорчета бяха леко отворени и лекият ветрец носеше вътре аромата на цветята отдолу. Леглата ни бяха под голям прозорец, от двете им страни имаше по една малка масичка. Пред долната част на всяко легло имаше голям, обкован с желязо сандък. В ъглите на стаята имаше шкафове, умивалникът беше закрепен за стената — дървена поставка с голяма глинена купа, кани прясна вода, чисти кърпи и невероятно ароматен сапун. На пода нямаше рогозки, той беше от лакирани дървени греди, покрити с вълнени килими, целите в пъстри орнаменти. Седнах на ръба на леглото и с удоволствие се загледах в малката картина на отсрещната стена, която изобразяваше с ярки цветове победата на Юдит, героинята от Стария Завет. Под умивалника в дървено ведро с ледена вода имаше голяма кана с бяло вино „Фраскати“ и две чаши, които плаваха вътре, за да се изстудят. Имаше и гарафа с „Требия“, любимото бяло вино на флорентинците. На полираната маса до ведрото с вино имаше купи с пресни плодове.