Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
Но моят дневник не е пътепис, а има и достатъчно описания на Италия — за топлината и разкоша й, за хладните колонади и сребристите фонтани. Можете да прочетете някъде другаде за звука на лира в кадифена лунна нощ, за красотата на мъжете и жените, които танцуват страстни любовни танци. Всичко, което знам за Италия и особено за Флоренция, разказах на Уил Шекспир. Прочетете пиесите му и ще разберете за какво говоря. Познавам херцог Орсино от „Дванайсета нощ“, запознаха ме с двамата веронци. Присъствах на трагедията на злочестите влюбени Ромео и Жулиета. Сериозно, не ви лъжа! Познавам и Порция, но тя не е същата като във „Венецианският търговец“ — чернокоса и със златно сърце. Онази, която срещнах години по-късно, беше златокоса и с черно сърце. Евреинът Шейлок пък беше един от най-щедрите хора, които съм познавал. Ядосах се на Уил, като прочетох как го е описал. Уважавам евреите — те са като ирландците — изпълнени с мрачен хумор и мразят превземките.
Ах, Флоренция, родният град на Донатело, Фра Анджелико, Джото и Макиавели! Това е тя в едно изречение. Флоренция е град на контрастите: от една страна — любов, вино и рози; от друга — свят на интриги — тайната полиция, наричана „Осмината“, стилети в мрака, гарота около шията. Тя е град на църкви, женски и мъжки манастири, приорати и абатства, но истинският бог в нея е търговията.
Докато наближавахме една от главните порти, малката Мария, която изглеждаше чудесно върху магаренцето, което лорд Родриго й бе наел, ни разказа последните събития от града под управлението на големия аскет и фанатик Савонарола. Той застанал начело на управлението на Флоренция след пропъждането на Медичите и се опитал да я превърне в Божия република. Организирал процесии — пет хиляди момичета и момчета, облечени в бяло, с корони от маслинени клонки, следващи дарохранителница с образа на Иисус, който влиза на магаре в Йерусалим. Всякакви забавления били забранени. Банките били опразнени, а парите дадени за добри дела. Жените се отказали от труфилата си, чупели гърненцата с помада и докато вървели по улиците, четели молитви. Кръчмите затваряли в шест часа. На празниците на светците магазините били затворени и проститутките нямали право да търсят клиенти. Режели езиците на богохулниците, развратниците и содомитите горели на клада.
— Не бих оцелял там дълго — прекъснах я.
Мария се усмихна. Разказа за „полицията“ на Савонарола — деца на 10–11 години, които носели разпятия, нахлували в частните домове и конфискували арфи и флейти, кутийки с парфюми и книги със светска поезия.
— После — продължи да чурулика Мария — Александър VI отлъчи Савонарола от църквата. Манастирът му в Сан Марко беше нападнат, Савонарола и двамата му другари бяха осъдени и обесени, а телата — изгорени на градския площад — тя поклати глава. — После Флоренция мина в другата крайност. Пускаха коне в катедралата, горяха боклуци вместо тамян, на амвона се трупаха конски фъшкии, наливаха мастило в светената вода, а Короната на мадоната положиха на главата на куртизанка. — Мария ми се усмихна, невинна като ангел; нито веднъж не намекна за разговора ни в градината в Елтъм. — Това е Флоренция — внимавай, мастър Шалот, бъди благоразумен във всичко!
Естествено, не й обърнах внимание. Флоренция ме очарова. Влязохме в града, пресякохме моста Рубаконте и тръгнахме по улиците, които са доста широки и почти всички са настлани с големи плочи. От двете им страни има тротоари с канавка, която да отнася дъждовните води до Арно. Улиците са сухи и през зимата по тях няма кал, макар че през лятото, както в деня, когато пристигнахме, уличната настилка се нагрява и градът прилича на врящ казан. Минахме покрай катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, дело на Брунелески, видяхме прочутия й купол и продължихме към града.
Глъчката от разговорите беше оглушителна, докато хора от различни професии вършеха работата си — проститутки в богати жълти роби, продавачи на зеленчук с количките си, месари зад откритите си сергии. На всеки ъгъл на претъпканите площади имаше църква. Бръснари работеха на открито и врявата беше по-оглушителна, отколкото в Лондон. Тръгнахме по „Меркато Нуово“, новия пазар, където продаваха коприна и други платове. По-назад мрачни лихвари седяха на масичките си.
Флоренция има много площади и открити пространства и изглежда така, сякаш жителите й, поне през лятото, живеят на открито. Мария обясни, че в ранния следобед всички, освен най-бедните, почиват. Крият се в хладни стаи със стъклени прозорци и завеси, които да ги защитават от жегата. Къщите са много големи, дори тези на обикновените граждани. Видях тераси, дворове, конюшни, коридори, портици, фонтани и кладенци, от които черпеха прясна вода. Забелязах и че флорентинците ценят забавните истории. На площад „Сан Марко“ тълпа от вестоносци, кожари, носачи, магаретари, бояджии, вехтошари, оръжейници и ковачи се бяха събрали около малък подиум, където седеше разказвач на приказки. Публиката била толкова ненаситна, обясни Мария, че той никога не приключвал историята си за един ден. Събирал пари в шапката си и казвал на хората да се върнат по същото време на другия ден. Бях потресен — в Лондон горкият нещастник щеше да бъде замерян с обелки и конски фъшкии и държан в плен, докато не разкаже историята от начало до край.