Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
— Пий от кръвта ми, а сетне ме постави в саркофага — предложи Некхбет. — Това е единственият начин да оцелеем и двамата.
Малко преди зазоряване той уви с плат саркофага, за да го предпази от преките лъчи на слънцето, сетне двамата влязоха вътре. Прекараха деня прегърнати, разговаряйки шепнешком за бъдещето, което ги очакваше в един свят, изпълнен със зеленина и живот, където нямаше да се страхуват от аирлианските богове.
Когато температурата вътре започна да спада, те разбраха, че скоро ще се свечери. Некхбет нямаше повече сили да язди. Не можеше дори да излезе от саркофага.
— Трябва да подготвим някакъв план за бъдещето — подхвана тя.
— Нали за него говорим… — отвърна Носферату, но тя го накара да млъкне, като постави пръст на устните му.
— Досега фантазирахме. Светът е далеч по-сурово място. Ти сам ми каза, че има най-различни същества, които искат да ни убият. Онези, които чакат. Водачите. Дори боговете, които сигурно се спотайват някъде там. Твърде дълго чаках. Искам да спя. Жадувам за истинска почивка. За времето, в което ще бъда свободна. Има и още нещо… — тя млъкна.
— Какво? — подкани я Носферату.
— Твърде много пъти са точили кръв от мен. Без кръвта на боговете, като онази, която вкусихме от жилите на Озирис, започнах да остарявам. Не колкото хората, но по-бързо от теб, моя любов.
— Не зная къде са боговете — отвърна Носферату, който се досети накъде клони разговорът.
— Това ще е твоята задача. Ако ме обичаш, ще поемеш на плещите си тази отговорност. Ще наблюдаваш света и ще чакаш да настъпи моментът, когато да ме събудиш, за да пия от кръвта на боговете.
Носферату си даваше сметка, че тя е права. Ако искаха да живеят заедно, трябваше да преодолеят тези трудни времена. Притисна я към себе си, губейки безценни секунди от времето за пътуване след падането на мрака.
Тя се освободи от обятията му.
— Време е. Пий за последен път от мен.
— Ти каза…
— За последен път — повтори със заповеден тон. — За мен няма значение, защото след това ще заспя, а ти ще имаш сили да продължиш.
Носферату отметна превръзката от шията й и допря устни до клапата. Още с първата капка кръв тялото му започна да се изпълва със сила. Пи съвсем малко, колкото да му стигне за няколко дни. После излезе от саркофага и я погледна. Очите й бяха затворени, кожата — съвсем бледа. Наведе се и нагласи короната и пластините.
— Сбогом, моя любов — промълви тихо. — Ще те събудя, когато и двамата ще можем да живеем свободно.
Устните на Некхбет се сгърчиха в мъчителна усмивка. Нямаше сили дори да му отговори. Носферату затвори бавно капака. После се приближи към таблото. Докосна няколко хексагона, нареждайки на извънземната машина да приспи неговата любима за дълго време.
Нагласи въжетата, с които саркофагът бе привързан за седлата на камилите. Метна се на камилата си и се отправи на юг. Огромна и непоносима самота го обгръщаше.
Призори пустинята изглеждаше все така безлюдна. Носферату прекара деня скрит в сянката на саркофага. Веднага щом слънцето залезе, той потегли отново. Някъде към полунощ се изкатери на върха на една висока дюна и погледна на юг. На хоризонта се мержелееше сребриста мъгла. Не знаеше какво е всъщност, по-важното бе, че я нямаше там предишните нощи. Всяка промяна беше за добро.
Пришпори камилата натам, а другите две едва успяваха да го следват. След около час мъглата не изглеждаше по-близо и Носферату започна да се безпокои дали не е станал жертва на мираж. След още няколко часа тя все още бе на хоризонта, но лежеше по-ниско и той разбра какво е в действителност. Там някъде пустинята свършваше и започваше гора. Малко преди зазоряване наистина зърна тъмна линия на хоризонта. Където имаше растителност, там живееха и хора. А където имаше хора, щеше да намери и кръв.
Кносос, Крит, 1450 г.пр.Хр.
Цареше непрогледен мрак. Беше тъмно като във вътрешността на саркофага. Вампир завъртя бавно глава, опитвайки се да долови и най-слабия източник на светлина, докато се ориентираше пипнешком. Колко време бе прекарал в безсъзнание? Нямаше никаква представа, но гладът го измъчваше.
Помъчи се с цялата си нечовешка сила да премести каменния блок, който затискаше краката му, но не успя. Не усещаше никаква болка, но и не можеше да помръдне крайниците си. След няколко безуспешни опита затвори очи и се отпусна на земята.