Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Родата на булката се бе настанила на друга маса и Владай забеляза, че там жените са по-активните. Вярно, че мъжлетата им също бяха поизтупани, поизчеткани, поизгладени, но се виждаше как не сами, самодоволно и със замах са навличали едва отдъхналите си от предишния пир официални костюми, ами като паленца са стояли пред съпругите си, а пък те са ги вкарвали в ризи и панталони, те са мятали по вратовете им точно онези вратовръзки, дето мъжете им най не обичат.
— Да, това наблюдение води към размисли — промърмори Владай.
— Какво, скъпи? — попита го булката, която грееше от дясната му страна. Сияеше, но не точно от щастие, а по-скоро от смущение. Такова едно лъчисто, даже малко самонадеяно, дори някак пръдливо смущение лъхаше от неговата булка.
— Мисля си за нашето бъдеще — нито й каза истината, нито я излъга той.
— Ще е щастливо, нали? — тя хвърли свенлив, но точен поглед към преддверията на ресторанта.
Няма що, материалната база на тяхното щастие бе изпълнила целия вход, преливаше през рафта на гардероба, подпираше абажура, препречваше пътя към тоалетните. Владай виждаше как от време на време някой подранил пияница с усилие пробиваше пъртина към писоарите през тези картонени кашони, в които свити като пиленца, в гнезда от слама кротуваха безбройните Владаеви сервизчета за кафе, за пунш, за уиски и за ракия. Или пък изгубени дечица проплакваха между кутиите, едва задържащи бързащите към приложение прибори — всякакви там резачки, мелачки, трошачки, грамотни разни кошчета за боклук, приемници и предаватели и, разбира се — царя на подаръците — кумския дар — цветен телевизор със собствени крака.
Владай погледна към кума си. Цял час вече той увещаваше в нещо своя събеседник и човекът кимаше с глава, макар да бе ясно, че нищичко не разбираше.
Наоколо крещяха „горчиво“, но вече не се обръщаше внимание на това, дали подканата се изпълнява, вдигаха някакви локални тостове, двете роди все по-видимо се сливаха — ту с демонстрация на надменство — „нашият род само «опели» има четири, да не говорим пък колко висшисти“, ту пък чрез интимни и именно заради това недостоверни покани:
— Свате, ще идем с теб заедно на село, като му дойде времето на прасето.
— Кога го колите?
— А, то само ще си каже, като му дойде времето.
— Че то как ще разбере?
— Ами като му замирише на узряло винце, и ще се разквичи.
— Ха-ха-ха, ей, свате, големи веселяци сте били вие!
— А, бива си ни. Я виж какво момче ви даваме.
— Абе я давате, я сами си го откраднахме.
— Знам ли, свате, младите си знаят най-добре.
Ей такъв бе бръмтежът наоколо, та Владай не можеше да дочуе какво толкова се е заинатил кумът му да убеждава клетия си съсед по маса. С кума си бе се запознал преди два дни — високо слабо момче с изключително мълчалива съпруга. А какво точно работи кумът, Владай не разбра, но понеже ги редеше едни дълги изречения, съвсем като изпечен юрист, си рече, че службата му може би е от тия, дето не се уточняват.
Не, не от любопитство се опитваше да чуе какво говори кумът, а мъничко от скука — столовете край него бяха празни — всичките му нови близки роднини щъкаха по масите, надничаха в кухнята, приемаха подаръците, настаняваха новите, помиряваха двете роди, ако трябваше, пускаха по някоя смешка — все вършеха нещо тези двигатели на големия празник. Владай хвърли поглед към разместеното лице на жена си и прибави — на големия си празник и голямата си победа.
После му домъчня от тази грубост, макар наум да я бе казал, домъчня му за тържествуващия й смут, домъчня му за цялата й несиметричност, извика „горчиво!“, наведе се и я целуна.
Публиката посрещна този му подход към жената с голямо одобрение, сватбата за миг живна, стана по-свежа и бодра и кумът се досети най-сетне за Владай, обърна се към него:
— Говорих на другаря за валидността на народностното в тия обичаи. Не можем и не бива да бягаме от тях. Новата форма носи ново съдържание, така е, никой не го отрича, но работата е там, че дълбоко в своята същност сватбата има постоянен смисъл, значи, и формата на проявата е функционална на еднозначната й от векове същност. В този смисъл сватбата е предопределено консервативна във външността си и това е приемливо, дори и положително.
Пуснаха хора по уредбата, кумът веднага подскочи да поведе, та по този начин да докаже, че не игнорира, а, напротив, акцентира върху съдбовността на консервативните здрави традиции.