Реката на смъртта

Лий не бе много изненадан. Човекът с цилиндъра не приличаше на прост кравар. Значи това бе братът на Джордж Смол. Явно каубоят имаше предвид именно него. Това означаваше още неприятности.

— Бог да ви е на помощ, само това мога да кажа — повтори каубоят.

Том Кук вече бе направил възела.

— Не-аз убих това момче. През целия си живот не съм убил никой.

Лий взе въжето, прехвърли края му през един дебел клон и отиде да нахлузи примката на врата на каубоя.

— И на конете не съм сторил нищо лошо. Много хубави животни, рядко съм виждал такива. Чудесни коне! Никога не бих ги наранил. Грижех се за тях, като за собствени…

Лий отстъпи от него, хвана свободния край на ласото и го нави около китката си.

— Няма да направите това! — промълви каубоят. Бе спрял да плаче и сега гледаше Лий право в очите, като мъж — мъж. — Само ме плашите. Не можете да ме убиете.

Лий заби пети в калния бряг, приготви се и с всичка сила дръпна въжето.

Сандбърг извика нещо, вкопчи се в ласото и задърпа заедно с Лий. Том Кук също подложи рамо под въжето и присъедини усилията си към тях.

Издигнат над земята, каубоят се заклати във въздуха. Не ги изпускаше из очи. Изглеждаше така, сякаш всичко бе някаква шега, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да виси така, само на няколко фута от земята.

Опита се да вдиша и не успя. Лицето му стана аленочервено. Той зарита във въздуха, люлеейки се кръгообразно на въжето. След малко спря да рита и остана да виси неподвижно, загледан нагоре в короната на върбата. Спуканите кървоносни съдове караха очите му да изглеждат огненочервени.

Тримата вече не теглеха. Том Кук бе завързал другия край на въжето за едно дърво и сега те просто стояха и гледаха.

За момент каубоят остана да виси, без да мърда, но после се замята отново, този път по-бавно — само вдигаше колена нагоре към гърдите си, а цосле с рязко движение спускаше краката си надолу един след друг. Правеше това бавно, като леко се полюляваше на въжето.

После обесеният спря да се движи. Замириса на човешки изпражнения. На дъното на панталоните му се появи черно петно.

— Това е краят на кучия му син — каза Сандбърг. — Усещате ли какво е направил в гащите си?

— Добре… — каза Лий. Чувстваше се уморен от цялата работа. — Хайде да погребем сина ти, Оул.

Никой не проговори, докато копаеха дупка за тялото на Джейк на западния бряг на Райфъл Ривър. Използуваха джобните си ножове и една разцепена по дължина пръчка. Гробът, в който щяха да положат увитото в одеяло момче, бе далеч от обесения каубой.

Оул взе сина си на ръце и го спусна в дупката, без да позволи на някой да му помогне. После взе манерката, която висеше окачена на седлото на коня му, напълни я с речна вода и я остави до момчето.

Лий не знаеше дали това е част от лутерански религиозен обряд, или пък просто Оул бе превъртял от мъка. Том Кук обаче явно не виждаше в действията му нищо странно.

— О, боже… — изплака Сандбърг. — Боже милостиви.