Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Хм, аз… не съм експерт по нейните способности и въобще по нещо, свързано с нея. Но искаш ли честно мнението ми? Мисля, че не е тя. Мия дори не посещаваше часовете по биология, когато трябваше да правим дисекции. Не мога да си я представя дори да улови лисица, камо ли пък да я убие.
— А има ли някакви приятели, които биха могли да сторят това заради нея?
Той поклати скептично глава.
— Всъщност няма. Защото те не са от онези, които биха си изцапали ръцете с кръв. Но кой може да знае със сигурност?
Когато по-късно се срещнахме за обяд, Лиса още трепереше. А настроението й още повече се вкисна, когато през цялото време около масата Натали и групата й не спряха да говорят само за лисицата. Очевидно Натали бе успяла да надмогне отвращението си от кървавата сцена, за да се наслади сега на всеобщото внимание, което успяваше да привлече благодарение на спектакъла, който ни изнесе. Хм, кой знае, може пък и да не беше чак толкова доволна от скромната си роля, както бях смятала досега.
— И беше точно там — оживено обясняваше тя, без да пести ръкомаханията си, за да наблегне на току-що казаното. — Точно в средата на леглото. И навсякъде всичко бе в кръв.
Лиса само мълчеше, с лице, зелено като пуловера й. Издърпах я рязко от масата преди още да приключа с обяда си и тутакси избълвах цяла поредица ругатни относно чувството за такт на Натали.
— Тя е мила — машинално отрони Лиса. — Нали онзи ден ми казваше колко много я харесваш.
— И сега продължавам да я харесвам, но тя е доста недодялана за някои неща.
Стояхме отвън в коридора, преди да започне часът по поведение на животните. Направиха ми впечатление любопитните погледи, които ни хвърляха преминаващите покрай нас и шушуканията им, щом се отдалечаваха. Въздъхнах тежко.
— Как ще се справиш с всичко това?
Бегла усмивка пробяга през лицето й.
— Не можеш ли да се досетиш сама?
— Мога, но искам да го чуя от теб.
— Не зная. Но мисля, че ще се справя. Само не ми се ще да ме гледат сякаш съм някакво извънземно.
Гневът ми отново експлодира. Това с лисицата бе много лошо. Досадното любопитство на хората наоколо още повече влошаваше ситуацията, но поне с тях можех да се справя.
— Притеснява ли те някой?
— Роуз, не можеш да натупаш всеки, с когото имаме проблеми.
— Мия ли имаш предвид? — предположих аз.
— Както и други, освен нея — отговори уклончиво тя. — Слушай, всъщност няма значение. Това, което искам да знам, е как е могло това… Всъщност не мога да спра да мисля за онзи път…
— Недей — предупредих я аз.
— Защо се преструваш, че нищо не се е случило? Точно ти от всички хора. Подиграваш се на приказките на Натали за това и онова, но не е обичайно да се владееш толкова. Обикновено говориш за какво ли не.
— Но не и за онова. Трябва да го забравим. Беше отдавна. И всъщност дори не знаем какво се случи в действителност.
Тя се вгледа в мен с тези нейни големи зелени очи, докато обмисляше следващите си думи.
— Здравей, Роуз.
Приближаването на Джеси прекрати разговора ни. Извърнах се и го удостоих с най-хубавата си усмивка.
— Здравей.
Той кимна сърдечно на Лиса.
— Здравей пак, тази вечер ще бъда в общежитието ти, за да се присъединя към изследователската група, която ще се събира там. Ти също можеш да си помислиш… евентуално…
Моментално забравих за Лиса. Съсредоточих цялото си внимание върху Джеси. Изведнъж така силно ми се прииска да направя нещо диво и лошо. Прекалено много събития ми се струпаха днес.
— Разбира се.
Той ми каза кога ще бъде там и аз му обещах, че ще се срещнем в една от стаите за «по-нататъшни инструкции». Когато Джеси си тръгна, Лиса впери поглед в мен.
— Ти си под домашен арест, забрави ли? Няма да ти позволят да се мотаеш наоколо и да си говориш с него.
— Аз всъщност не искам да си говоря с него. Просто ще се позабавляваме.
Тя простена.
— Понякога наистина не те разбирам.
— Това е, защото ти си предпазливата от нас двете, докато аз съм безразсъдната.
След като започна часът по поведение на животните, аз отново се замислих дали Мия бе отговорна за случката с лисицата. Ако можеше да се съди по самодоволното изражение на ангелското й личице, с голяма вероятност можеше да се предположи, че сега се наслаждава на суматохата, причинена от инцидента с лисицата. Но това още не означаваше, че тя бе виновницата. След като я бях наблюдавала внимателно през последните две седмици, вече бях наясно, че тя изпитваше радост от всичко, което създаваше тревоги на мен и Лиса, ала това не означаваше, че именно тя ги е причинила.