Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Зависи от това в какъв магазин сме.
Той ме изгледа кръвнишки.
— Добре де. Ще го промуша със сребърен кол.
Сега вече Дмитрий се надигна и кръстоса крака само с едно гъвкаво движение. Не можех да си обясня как някой толкова висок човек можеше да е толкова грациозен.
— О? — Вдигна многозначително черните си вежди. — Нима притежаваш сребърен кол? А знаеш ли как да го използваш?
Отклоних поглед от тялото му и се намръщих. Изработен чрез магия с основните елементи, сребърният кол представляваше най-смъртоносното оръжие, което можеше да попадне в ръцете на пазителите. Да промушиш стригой в сърцето с такъв кол, означаваше сигурна смърт. Остриетата на тези сребърни колове бяха смъртоносни и за мороите, затова не се даваха много лесно на начинаещите. Моите съученици тепърва щяха да усвояват техниките на боравене с тях. Досега бях тренирала малко с това тъй опасно оръжие, но след завръщането ни никой още не ми бе позволил да припаря до него. За щастие съществуваха още два метода за ликвидиране на стригоите.
— Добре. Ще му отрежа главата.
— Като пренебрегнем факта, че нямаш оръжие, с което да го извършиш, как ще компенсираш неблагоприятното стечение на обстоятелствата, че той може да е с две глави по-висок от теб?
Изправих се, тъй като се бях навела, за да докосна върховете на пръстите на краката си, и се троснах раздразнено:
— Е добре де, тогава ще го изгоря жив.
— Отново ти задавам същия въпрос: с какво ще го извършиш?
— Уф, стига. Предавам се. Нали знаеш отговора. Само ме объркваш. И така, да започнем отначало: аз съм в търговски център и виждам един стригой. Какво трябва да направя според теб?
Изгледа ме право в очите, без да примигне дори.
— Да побегнеш.
Успях да потисна желанието си да запратя нещо по него. Щом приключих с разтягането, той ми съобщи, че ще излезе да бяга с мен. Това вече бе новост. Може би бягането ни заедно щеше да ме осветли повече относно репутацията му на превъзходен професионален убиец.
Излязохме навън в студената октомврийска вечер. За мен още бе странно завръщането ми към шантавото разписание във вампирската академия. Тъй като учебните занятия щяха да започнат след около час, можеше да се очаква слънцето да изгрява, а не да залязва. Но то още блещукаше над хоризонта на запад, засипвайки с оранжево сияние заснежените хребети на планините в далечината. Толкова късно следобед слънцето не топлеше и аз скоро усетих как леденият въздух пронизва дробовете ми, изгарящи за кислород. Не разговаряхме. Той забавяше темпото си, за да се изравни с мен, така че през цялото време тичахме редом.
Сега обаче нещо друго започна да ме безпокои; внезапно осъзнах колко силно жадувах за одобрението му. Затова усилих темпото си, напрягайки докрай мускулите и дробовете си. Дванадесетте обиколки по трасето се равняваха на почти пет километра. Оставаха ни още девет.
Когато навлязохме в предпредпоследната обиколка, покрай нас минаха двама от по-малките, подготвяйки се за груповите упражнения, към които скоро щях да се присъединя и аз. Като ме видя, Мейсън се провикна:
— В добра форма си, Роуз!
Аз му се усмихнах и му махнах с ръка.
— Забавяш темпото — озъби ми се Дмитрий, като видя, че се загледах по момчетата. Суровият му тон ме сепна. — Това ли е най-доброто, което можеш да покажеш? Не можеш ли по-бързо? Толкова ли лесно се разсейваш?
Засрамена, аз увеличих скоростта на бягане, въпреки че тялото ми гневно възнегодува. Приключихме с дванадесетте обиколки и когато той засече времето, се оказа, че сме финиширали с две минути по-рано от най-доброто ми време досега.
— Не е зле, а? — Ликувах, когато се върнах в гимнастическия салон. — Може би ще успея да избягам, преди стригоите да ме настигнат в търговския център. Но не е сигурно как Лиса ще се справи.
— Ще бъде наред, ако ти си с нея.
Изгледах го изненадано. Това бе първият комплимент, който ми правеше, откакто бях започнала да тренирам с него. Кафявите му очи неотстъпно ме наблюдаваха, едновременно одобрително и развеселено.
И тогава то се случи.
Все едно, че някой ме удари по главата. Остро и пронизващо. Истински ужас експлодира в главата и в цялото ми тяло.
Заедно с по-дребни пристъпи на режеща болка. Зрението ми се замъгли и за миг сякаш вече не се намирах там, където бях съвсем доскоро. Бягах надолу по стръмна стълба, изплашена и отчаяна, трябваше да се измъкна оттам, да открия… себе си.