През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Докато палехме силния, остър и едва ферментирал келековски тютюн, долу се дочу разговор на висок глас. Кметът излезе, за да види каква е тази суматоха, и тъй като остави вратата отворена, можехме да доловим всяка дума.
— Кой е? — попита малкоегундът.
— Какво иска? — чух да казва някой на английски.
— Пита кой е! — отговори друг глас, също на английски.
— Как се казва на турски «аз»?
— Бен.
— Уел! Бен! — извика той на стопанина.
— Бен? — го попита той. — Как се казваш?
— Какво иска този? — попита дърдоркото, чийто глас ми се стори така добре познат, че подскочих от изненада.
— Пита как се казвате.
— Сър Дейвид Линдси! — се чу.
В следващия момент бях вече -долу в коридора. Да, пред мен, осветен от огъня на огнището, стоеше той. С високия сив цилиндър, продълговатата тясна глава, широката уста, невъзможния нос, голия мършав врат, широката яка на ризата, вратовръзката на сиви карета, жилетката на сиви карета, сакото на сиви карета, панталона на сиви карета, гамашите на сиви карета и посивелите от прах ботуши. И наистина, в дясната си ръка носеше прословутата мотичка, която имаше благородното предназначение да изравя крилати бикове и други старини.
— Сър Дейвид! — извиках аз.
— Уел! А, кой е? О, това сте вие?
Той облещи очи, раззина още повече устата си и ме изгледа смаяно като човек, който сякаш е възкръснал.
— Как се озовахте в Спиндури, сър Дейвид? — попитах аз, не по-малко учуден, отколкото и той.
— Аз? На кон! Уел?
— Естествено! Но какво търсите тук?
— Аз? О! Хм! Вас и крилати бикове!
— Мен?
— Йес! Ще разкажа. Преди това обаче ще има кавга!
— С кого?
— С кмета на селото. Ужасен човек!
— Защо?
— Не иска англичанина, иска арабите! Мерзавец! Къде е дангалака, ей?!
— Тук е — отговорих, сочейки старейшината, който междувременно бе пристъпил напред.
— Карай му се, ругай! — заповяда Линдси на преводача, който стоеше до него. — Крещи му, гълчи, силно, много силно!
— Разрешете да се намеся, сър Дейвид! — казах аз. — Двамата араби, които са ви разгневили, няма да ви пречат. Те са ваши най-добри приятели.
— А! Къде са?
— Единият съм аз, а другият — Мохамед Емин.
— Мо-ах! Емин-ах! Къде е?
— Горе. Елате с мен!
— Уел! О, изключително, невероятно!
Без да се церемоня, изтиках англичанина нагоре по тясната стълба, като дадох знак на преводача и арнаутина, които искаха да го последват, да останат долу. Появата на високата, карирана в сиво фигура предизвика у кюрдските жени лека уплаха. Те се оттеглиха в най-отдалечения ъгъл. Мохамед Емин обаче, винаги сериозен, се изсмя, като зърна тъмния кратер, образуван от зяпналата уста на смаяния англичанин.
— А! Гуд дей, сър Мохамед! Хау ду ю ду? (Как сте?)
— Машаллах! Как е попаднал тук ингилизът? — попита шейхът.
— Ще разберем.
— Познаваш ли този човек? — попита ме стопанинът на къщата.
— Познавам го. Това е чужденецът, който изпрати преди малко гавазина си, за да наеме стая при теб. Той е мой приятел. Погрижи ли се за неговото жилище?
— Щом е твой приятел, ще остане в дома ми — гласеше отговорът.
— Имаш ли място за толкова много хора?
— За гости, които са добре дошли, има винаги място. Той може да седне и да се нахрани.
— Седнете, сър Дейвид — казах на Линдси. — Разкажете ни какво ви накара да напуснете ловните полета на хадедихните и да дойдете в Спиндури!
— Уел! Но първо грижата за слугите.
— Те могат да се погрижат и сами за себе си.
— Конете?
— С тях ще се занимаят слугите. И тъй, сър Дейвид?
— Хм! Досадно, ужасно скучно!
— Не правихте ли разкопки?
— Много, ужасно много.
— Намерихте ли нещо?
— Нотинг — нищо, съвсем нищо! Ужасно!
— И по-нататък?
— Носталгия, ужасна носталгия.
— По кого?
— По вас, сър! Изсмях се.
— И тъй, от носталгия към мен…
— Уел, вери уел, йес! Крилат бик не намерил, вие — не там аз тръгнал.
— Но, сър Дейвид, уговорихме се, че ще останете до завръщането ни.
— Нямал търпение, не останал.
— Имаше достатъчно развлечения.
— С арабите? Пфу! Мен не разбират!
— Имахте и преводач.
— Махнал се, пръждосал се, отпътувал.
— Аха! Гъркът, този Колетис е избягал? Но той беше ранен.
— Дупката в крака отново зарасна. Мошеникът се измъкнал в ранно утро.
— Тогава наистина не сте могли да се разбирате добре. Но как ме намерихте?