Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Яворът и липата бързо смъкваха под напора на вятъра своята премяна. При всеки пристъп на ледения вятър безброй отронени от внезапната слана листа се разпръсваха във въздуха като ято птици. Жана се облече, излезе и колкото да се намира на работа, отиде да навести чифликчиите.
Мартенови я посрещнаха с разтворени обятия, домакинята я целуна по бузите; после я накараха да изпие малка чаша ликьор. И тя отиде в другия чифлик. Семейство Куйар също я посрещнаха с разтворени обятия, домакинята я разцелува по ушите и тук трябваше да глътне чашка ракия от боровинки.
След това се прибра за закуска.
Денят протече както предишният, само че вместо влажен беше студен. Другите дни на седмицата приличаха по всичко на тези два. А всичките седмици на месеца приличаха на първата.
Но малко по малко тъгуването й по далечни страни стихна. Навикът слагаше утайка от примирение върху живота й, както някои води наслояват воден камък по предметите. В сърцето й отново се породи интерес към хилядите незначителни неща от всекидневието, към обикновените и посредствени занимания. Обзе я някаква съзерцателна меланхолия, неопределено разочарование от живота. Какво точно й трябваше? Какво желаеше тя? Сама не знаеше. Светската суета ни най-малко не я привличаше, не изпитваше никаква жажда за развлечения, не се стремеше дори към възможните радости. Пък и какви ли радости? Всичко бавно се обезцветяваше пред очите й, както старите кресла в гостната, избелели от времето, обезличаваше се, добиваше бледен, мрачен оттенък.
Отношенията й с Жюлиен се промениха напълно. След връщането им от сватбеното пътешествие той изглеждаше съвсем друг, като актьор, който, след като е изиграл ролята си, приема обикновения си вид. Почти не се занимаваше с нея, дори едва я заговаряше; всяка следа от любов тутакси изчезна. И съвсем рядко престъпяше нощем прага й.
Поел бе управлението на имотите и на дома, ревизираше договорите, тормозеше селяните, намаляваше разходите. Беше възприел държане на благородник-чифликчия и бе загубил годеническото си лустро и изтънченост.
Не се разделяше вече с износения си кадифен ловджийски костюм с медни копчета, изваден от ергенския му гардероб, макар че бе изпъстрен с петна. Поддал се на небрежността на хора, които вече нямат нужда да се харесват, той престана да се бръсне и дългата му, зле подстригана брада го загрозяваше невероятно много. Престана да се грижи и за ръцете си, а след всяко ядене изпиваше четири-пет чашки коняк.
Жана се опита да го укори, но той отвърна рязко:
— Ще ме оставиш ли на мира?
И тя не се осмели да му дава повече съвети.
Понесе тези промени по начин, който учуди самата нея. Жюлиен бе станал чужд за нея, един чужденец със заключена душа и сърце. Тя често мислеше върху това, питаше се на какво се дължи туй, че след като се срещнаха, влюбиха и венчаха в изблик на нежна обич, те се оказаха изведнъж почти тъй непознати, като че никога не бяха спали един до друг.
И защо тя страдаше тъй малко от неговата отчужденост? Така ли е в живота? Или те се бяха излъгали? Нищо ли не й носеше вече бъдещето?
Ако бе останал хубав, изискан, изящен, съблазнителен, може би тя щеше да страда повече.
Решено бе след Нова година младоженците да останат сами, а бащата и майката да прекарат няколко месеца в къщата си в Руан. Младите нямаше да напускат „Тополите“ тази зима, за да се обзаведат напълно, да се сближат и да привикнат с местата, където щеше да протече животът им. Впрочем те имаха няколко съседи, на които Жюлиен щеше да представи жена си: Бризвил, Кутлие и Фурвил.
Но младите хора не можеха още да започнат посещенията си, защото досега не бяха успели да извикат художник да смени герба на каретата.
Работата бе там, че баронът отстъпи на зет си старата семейна карета, но Жюлиен за нищо на света не можеше да се съгласи да се представи в съседките замъци, ако гербът на дьо Ламар не бъде вмъкнат редом с този на Льо Пертюи де Во.
Впрочем само един човек от околността беше специалист по хералдическите украшения — някакъв живописец от Болбек, наречен Батай, когото викаха поред във всички нормандски замъци, за да изписва драгоценните емблеми по вратичките на каретите.
Най-сетне в една ноемврийска утрин към края на закуската видяха някаква личност да вдига преградата и да се приближава по правата алея. Носеше кутия на гърба си. Това беше Батай.
Въведоха го в трапезарията и му сложиха да яде като на благородник, защото неговата специалност, постоянните му връзки с аристокрацията от окръга, вещината му по гербове, специални термини и емблеми бяха направили от него нещо като човек-герб и всички дворяни му подаваха ръка.