Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Ван се отправи към човека с мангизите, взе си петте стотачки и якето и се отправи към пикапа си. Тениската му беше оцапана с кръв, но него не го беше грижа. Онова, което го тревожеше, беше болката в ставите. Както и проклетото ляво рамо.
Мамка му. С всяка изминала седмица трябваше да дава все повече и.повече от себе си, за да задоволява онази своя особена част и да поваля противниците си. Факт беше, че годините му напредваха. За подобни двубои тридесет и девет си беше направо преклонна възраст.
- Защо спря?
Ван, който междувременно беше стигнал до колата си, хвърли поглед към отражението в прозореца откъм шофьорското място. Изобщо не остана изненадан, когато видя, че светлоко-сият мъж го бе последвал.
- Не дължа никакви обяснения на феновете, приятелю.
- Аз не съм ти фен.
Двамата продължиха да се взират един в друг в прозореца на колата.
- Защо тогава толкова често посещаваш двубоите ми?
- Защото искам да ти направя предложение.
- Нямам нужда от мениджър.
- И мениджър не съм.
Ван хвърли поглед през рамо. Типът зад него беше едър и имаше стойка на боец. Раменете му бяха изпънати, а ръцете, отпуснати покрай тялото, изглеждаха така, сякаш само за миг можеха да се свият в пестници с големината на топка за боулинг.
Значи такава била работата.
- Ако искаш да се биеш с мен, ще трябва да го уредиш с онзи там - каза Ван и посочи към човека с парите.
- Не е и това.
Ван се обърна към него. Беше му дошло до гуша от тази игра на въпроси и отговори.
- Е, какво искаш?
- Първо искам да знам защо спря.
- Той беше паднал.
По лицето на светлокосия пробяга раздразнение.
- Така значи.
- Знаеш ли какво? Започваш да ми лазиш по нервите.
- Добре. Търся човек, който отговаря на твоето описание.
Сякаш това означаваше нещо. Имаше най-обикновено лице с чупен нос и военна подстрижка. Пълна скука.
- Много хора изглеждат като мен.
Е, изключение правеше дясната му ръка, разбира се.
- Кажи ми нещо - попита непознатият. - Махали ли са ти апендикса?
Ван присви очи и прибра ключовете на пикапа в джоба си.
- Предлагам ти две възможности. Или се пръждосваш още сега и ме оставяш да се кача в колата си. Или продължаваш да дрънкаш и положението се сговнява.
Бледият мъж дойде още по-близо. Боже, ама че странна миризма. Като... бебешка пудра?
- Не ме заплашвай, момче.
Гласът му беше нисък, тялото - готово за нападение. Я виж ти! Направо да не повярваш! На това му се казваше достоен съперник.
В отговор Ван доближи лице до лицето на непознатия.
- Майната ти, давай по същество.
- Апендикс?
- Вече не.
Мъжът се усмихна. И отстъпи назад.
- Какво ще кажеш, ако ти предложа работа?
- Вече си имам работа. Както и това тук.
- Бъхтиш се по строежи. И се биеш за пари.
- И в двата случая си изкарвам честно парите. А ти откога си вреш носа в моите работи?
- Доста отдавна - отвърна непознатият и протегна ръка. -Джоузеф Хавиер.
Ван остави ръката му да увисне във въздуха.
- Не съм приритал да се запознавам с теб, Джо.
- За теб съм господин Хавиер, синко. И не виждам нищо лошо в това, да чуеш какво ти предлагам.
Ван наклони глава на една страна.
- Знаеш ли какво? Аз съм като курвите - харесва ми да ми плащат разни боклуци. Бръкни се с една стотачка, Джо, и тогава може и да чуя предложението ти.
Светлокосият го изгледа безмълвно и Ван усети, че го жегва страх. Нещо у този тип изобщо не бе наред.
Когато кучият син най-сетне проговори, гласът му бе станал още по-нисък:
- Първо ми кажи името както трябва, синко. Все тая. За сто долара можеше да си позволи да любезничи дори с тип като този.
- Хавиер.
Устните на светлокосия се извиха в хищна усмивка, която показваше само зъби и нито помен от веселие.
- Господин Хавиер - поправи го той. - Хайде, синко, да те чуя.
Тласкан от някакъв необясним импулс, Ван отвори уста.
Миг преди да изрече думите, пред очите му изникна ярък спомен. Беше на шестнайсет години и тъкмо скачаше в река Хъдсън. Беше вече във въздуха, когато видя огромния подводен камък, в който щеше да се удари само след миг. Твърде късно, за да направи каквото и да било. Беше се хвърлил с главата напред, сякаш сблъсъкът бе предопределен открай време, сякаш около врата му имаше невидимо въже, с което камъкът го беше издърпал. Но усещането изобщо не се беше оказало страшно. Поне не в началото. В първите мигове след удара беше изпаднал в безтегловност и бе почувствал приятно, умиротворяващо задоволство, като че ли нещо отдавна предначертано най-сетне се беше сбъднало. Инстинктивно бе разбрал, че обзелото го чувство е предвестник на смъртта.