Споделена любов

Жалко, че никак не я биваше с демонстрациите на съчувствие. Тя го потупа неловко по ръката.

-Всичко е наред... просто не я махай...

Внезапно вратата на болничната стая се отвори и Джейн се вцепени при вида на двамата мъже, които нахълтаха вътре. И двамата бяха облечени в черни кожени дрехи и изглеждаха така, сякаш бяха въоръжени. Единият беше нахлупил шапка на „Ред Сокс" ниско над очите си, а другият навярно беше най-едрият и най-страхотният русокос мъж, когото Джейн бе виждала някога.

Първата й мисъл беше, че идват заради нейния пациент. И то не за да му донесат цветя и да си побъбрят.

Втората й мисъл бе, че ще трябва да повика охраната. Веднага.

-Излезте навън - каза тя. - Веднага.

Без да й обръща абсолютно никакво внимание, мъжът с шапката на „Ред Сокс" отиде до леглото и улови ръката на пациента й. Погледите на двамата се срещнаха и Ред Сокс каза:

-Ще те отведем у дома. Още сега.

Без да губи време с приказки, Джейн се хвърли към паник бутона, който сигнализираше, че сърцето на пациента е спряло и който щеше да доведе половината етаж в стаята.

Така и не стигна до него.

Приятелчето на Ред Сокс реагира толкова бързо, че очите й не можаха да го проследят. В един миг той стоеше до вратата, а в следващия вече я беше сграбчил изотзад и я беше повдигнал във въздуха. Джейн се разкрещя, но той бързо й запуши устата, надвивайки я с такава лекота, сякаш тя беше малко дете.

Междувременно Ред Сокс се бе заловил да откача всички уреди от пациента й - интубационната тръба, катетъра, системите, кислородния монитор.