Споделена любов

СВЕТЛОКОСОТО КОПЕЛЕ ПАК Е ТУК", ПОМИСЛИ СИ ВАН ДИЙН, докато надзърташе през телената мрежа. Вече трета седмица поред го виждаше в нелегалния боен клуб на Колдуел. Насред крещящата тълпа, която заобикаляше клетката, той изпъкваше като неонова реклама, макар Ван сам да не знаеше защо.

В този миг противникът му заби коляно в стомаха му и Ван отново насочи вниманието си към онова, което правеше. Той замахна и стовари голия си пестник в лицето на другия мъж. От носа му рукна кръв, яркочервен фонтан, който опръска тепиха миг преди тялото на мъжа да рухне на земята.

Ван застана широко разкрачен и изгледа падналия си противник. Пот се стичаше от него и капеше върху поваления мъж. В клетката нямаше съдия, който да попречи на Ван да забие още няколко крошета в лицето на съперника си или да го нарита в бъбреците, така че копелето да прекара остатъка от живота си на хемодиализа. И той наистина щеше да го стори, ако противникът му помръднеше дори едно мускулче на тялото си.

Онази особена част от него жадуваше именно за това - да убива с голи ръце. Ван винаги се беше различавал от другите, не само от своите противници, но и от всички хора, които бе срещал през живота си. Той носеше душа не просто на боец, а на древноримски воин. Копнееше да се бе родил във времената, когато победителите са изкормвали падналите си врагове, след което изнасилвали жените им и избивали децата им, а накрая са плячкосвали домовете им и са ги изгаряли до основи.

Само че бе принуден да живее тук и сега. На всичкото отгоре напоследък се бе появило още едно усложнение - тялото, в което беше заключена тази „особена" част, бе започнало да остарява. Изпитваше болка в рамото, колената също го боляха, макар да внимаваше никой да не разбере, нито в клетката, нито извън нея.

Протегна едната си ръка и чу как нещо изпука. Той потръпна от болка, но се постара никой да не забележи. В същото време петдесетимата зрители от другата страна на металната мрежа ревяха гръмогласно и от възторга им високата три метра клетка се люлееше. Господи, феновете го боготворяха! Крещяха името му. Искаха да им покаже още от това, на което бе способен.

Само че за онова, особеното в него, те нямаха никакво значение.

Насред ликуващата тълпа Ван улови погледа на светлокосия мъж. Боже, очите му бяха плашещи! Безстрастни. Без искрица живот. Освен това мъжът не го аплодираше.

Все тая.

Ван побутна падналия противник с босия си крак. Мъжът простена, но не отвори очи. Играта беше свършила.

Петдесетимата зрители около клетката направо обезумяха от възторг.

Ван подскочи, улови се за мрежата и прехвърли стокилогра-мовото си тяло над ръба й. Тълпата зарева още по-гръмогласно, когато той се приземи и се раздели, за да му направи път. Миналата седмица един от тях не се беше отдръпнал навреме и след кратък полет във въздуха се беше приземил, плюейки собствените си зъби.

„Арената" на битката, доколкото изобщо можеше да се нарече така, се намираше в един изоставен подземен паркинг, чийто собственик организираше цялата тази съмнителна операция, в която Ван и противниците му не бяха нищо повече от бойни петли в човешки образ. За сметка на това заплащането си го биваше, а и досега не ги бяха арестували, макар че винаги имаше опасност полицията да нахлуе внезапно. На ченгетата нямаше да им се поправят нито битките, нито залаганията, които се организираха там, така че мястото беше нещо като частен клуб, в който се допускаха само членове. Ако някой пропееше, начаса биваше изхвърлен. Буквално. Собственикът държеше шестима главорези, на които плащаше именно за да държат нещата под контрол.