Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Новината никак нямаше да се понрави на господаря му. Омега не търпеше провали. Те го правеха раздразнителен, а това не вещаеше нищо добро за водача на лесърите.
Господин X. коленичи на обгорената земя и си помисли, че завижда на човека. Копелето беше извадило късмет. Когато някой лесър ритнеше камбаната, от другата страна го очакваше безкрайно мъчение, ужасяваща баня, пред която и най-страшните представи на християните за ада бледнееха.
Когато ги убиеха, лесърите се връщаха във вените на Омега, ставаха част от една злокобна помия, състояща се от безброй други лесъри, загинали преди тях, превръщаха се в кръвта, която Омега вливаше в телата на новите си роби. И тъй като оставаха в съзнание, лесърите, завърнали се в жилите на Омега, бяха обречени на една безкрайност, в която имаше единствено палещ мраз, смъртен глад и смазващ натиск. Завинаги.
Господин X. потрепери. Атеист приживе, той никога не беше мислил за смъртта като за нещо друго, освен като за вечен сън. Сега, когато беше лесър, отлично знаеше какво го очаква, когато господарят му изгуби търпение и отново го „уволни".
И все пак, надежда имаше. Господин X. беше намерил вратичка, стига, разбира се, всичко да се развиеше както трябва.
Късметът му се беше усмихнал и той беше успял да открие изход от света на Омега.
X •••
НА БЪЧ МУ ТРЯБВАХА ТРИ ДЪЛГИ, ИЗПЪЛНЕНИ С ХАЛЮЦИНАЦИИ дни, за да излезе от комата, подобно на шамандура, изскочила от дълбините на нищото и поклащаща се на повърхността на езеро от звуци и образи. Най-сетне той се съвзе достатъчно, за да си даде сметка, че пред себе си вижда бяла стена, а в ухото му звучи тихо жужене.
Болнична стая. Точно така. А ръцете и краката му вече не бяха вързани.
Просто за разнообразие той се обърна по гръб и се надигна от леглото. Остана полуседнал, защото му харесваше стаята да се върти около него - това отвличаше вниманието му от болката, която разкъсваше цялото му тяло.
Боже, какви прекрасни сънища му се бяха присънили! Мариса беше до леглото му и се грижеше за него. Милваше ръката, косата, лицето му. Шепнеше му да остане с нея. Именно нейният глас го беше накарал да остане в тялото си, не го бе пуснал да последва бялата светлина, която трябваше да го отведе в отвъдното, както бе известно на всеки идиот, гледал филма „Полтъргайст". Беше издържал най-трудното единствено благодарени на нея и съдейки по силното, ритмично биене на сърцето си, явно щеше да се оправи.
Само дето това бяха просто сънища. Мариса не беше до него, а той отново беше в плен на тази торба кокали, която наричаше тяло. Поне докато някое друго чудовище не му видеше сметката.
Ама че шибан късмет беше извадил, по дяволите!
Той вдигна очи към стойката на венозната система, после погледна надолу към катетърната торбичка. След това се озърна и съгледа нещо, което приличаше на баня. Душ. О, Господи, би дал някоя от топките си за един душ.
Давайки си сметка, че най-вероятно допуска огромна грешка, той с усилие раздвижи краката си. Поне стаята почти бе спряла да се върти, помисли си той, докато окачваше катетърната торбичка до банката на системата.
Пое си дълбоко въздух и се улови за стойката, използвайки я като бастун.
Стъпалата му докоснаха студения под и той бавно се изправи.
Коленете му веднага се огънаха и Бъч отново седна на леглото. Никога нямаше да успее да стигне до банята. Загубил всякаква надежда за топла вода, той обърна глава и жадно се загледа в душа...
Изведнъж ахна, сякаш някой го беше цапардосал по главата.
Свита на кълбо, в един ъгъл на пода спеше Мариса. Главата й почиваше върху възглавница, красива рокля от светлосин ши-фон покриваше краката й. Косата й, този невероятен светлорус водопад, изваден сякаш от средновековен романс, се беше разпиляла около нея.
Мили Боже!
Тя беше тук. Наистина го бе спасила.
Сила, дошла незнайно откъде, изпълни тялото му и той се втурна към нея. Искаше му се да коленичи, но знаеше, че после няма да може да се изправи, така че се задоволи просто да се надвеси над нея.
Какво търсеше Мариса тук? Доколкото Бъч знаеше, тя не искаше да има нищо общо с него. По дяволите, нали беше отказала дори да го види, когато миналия септември бе отишъл в дома й с надеждата да получи... всичко.