Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
- Мариса? -Гласът му беше съвсем слаб, но той се прокашля и опита отново, - Мариса, събуди се.
Клепачите й потрепнаха и тя рязко се изправи. Очите й, невероятните й светлосини очи с цвят на морско стъкло, се повдигнаха към неговите.
- Ще паднеш!
В мига, в който тялото му политна назад и стъпалата му се отделиха от пода, тя скочи на крака и го улови. Въпреки изящната си фигура, го удържа с лекота и Бъч си спомни, че не е човешка жена и най-вероятно е по-силна от него. Докато Мариса му помагаше да се върне в леглото и го завиваше с един чаршаф, той се почувства като малко дете и мисълта, че е принудена да се държи с него по този начин, го жегна болезнено.
- Какво търсиш тук? - рязко попита той.
Смущението го караше да се държи грубо, но когато Мариса извърна очи, той разбра, че тя изпитва същото неудобство.
- Вишъс ми каза, че си пострадал.
А, значи Ви се беше възползвал от чувството й за вина и я бе накарал да се прави на Флорънс Найтингейл. Копелето знаеше, че Бъч си е изгубил ума по нея и че звукът на гласа й е в състояние да го върне и от оня свят, както и беше станало. Но колко ли неприятно трябва да е било за нея да играе ролята на спасителен пояс.
Бъч простена, докато се наместваше на леглото колкото от болка, толкова и от наранена гордост.
Как се чувстваш? - попита тя.
По-добре.
Сравнително. От друга страна, ако го беше премазал автобус, пак щеше да е в много по-добро състояние от онова, в което го беше оставил лесърът.
-Така че няма защо да стоиш повече тук - добави той.
Мариса дръпна ръка от чаршафа му и бавно си пое дъх. Гърдите й повдигнаха скъпия корсаж на роклята, в който бяха стегнати. Тя обви ръце около тялото си и то се изви в изящна линия.
Бъч извърна очи, засрамен, че част от него искаше да се възползва от съжалението й и да я накара да остане.
- Наистина, Мариса, вече можеш да си вървиш.
- Всъщност не мога.
Той се намръщи и я погледна.
- Защо не?
Тя пребледня, но вирна брадичка.
- Защото ти си под...
Разнесе се шумно съскане и в стаята влезе извънземно... или поне така изглеждаше - с жълтото защитно облекло и кислородна маска. Макар да се виждаше, че лицето зад маската е женско, чертите му бяха неясни.
Бъч ужасено погледна към Мариса.
- Защо, по дяволите, не си облечена в една от тези чудесии?
Нямаше представа с какво бе заразен, но след като медицинският персонал беше принуден да се облича като в атомна централа, сигурно беше смъртоносно.
Мариса се сви, сякаш й беше ударил шамар, и той се почувства като истински задник.
- Аз... е, ами просто не съм - заяви тя.
- Господине? - почтително ги прекъсна сестрата. - Бих искала да ви взема малко кръв, ако не възразявате.
Бъч протегна ръка, без да сваля сърдит поглед от Мариса.
- Ти също трябваше да облечеш такъв костюм, преди да влезеш при мен, нали? Нали?
- Да.
- По дяволите! - изруга той. - И защо не го...
В този миг иглата се заби в сгъвката на ръката му и силата му изведнъж се изпари, сякаш сестрата беше спукала балона на енергията му със спринцовката си.
Зави му се свят и главата му тупна върху възглавницата. Но ядът му не изчезна.
- Трябва да си облечена в такъв костюм! Мариса не отговори и закрачи напред-назад.
В настъпилата тишина Бъч погледна към малката епруветка, прикрепена към тръбичката, която излизаше от ръката му. Тя се напълни и когато сестрата я смени с нова, нямаше как да не забележи, че кръвта му изглежда по-тъмна от обикновено. Много по-тъмна.
- Мили Боже... какво, по дяволите, е това, което излиза от мен?
- Вече е по-добре отпреди. Много по-добре - усмихна му се сестрата иззад маската.
Какъв ли цвят е имала тогава! - промърмори Бъч, тъй като в момента кръвта му приличаше на кафява утайка.
Когато приключи с вземането на кръв, сестрата пъхна един термометър под езика му и провери уредите над леглото.
- Ще ви донеса нещо за хапване.
- Тя яла ли е? - изломоти той.
- Не говорете - напомни му сестрата; миг по-късно термометърът изпиука и тя го извади от устата му. - Вече сте много по-добре. Мога ли да направя нещо за вас?
Бъч се замисли за Мариса, която, тласкана единствено от чувството за вина, рискуваше живота си заради него.
- Да, искам тя да се махне оттук.
При тези думи Мариса се закова на място. Облегна се на стената и сведе поглед към тялото си. Колко странно, че роклята все още й беше по мярка, след като се чувстваше толкова малка. Незначителна.
Сестрата си тръгна и лешниковите очи на Бъч я измериха с пламнал поглед.