Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Днес вече знам, че Барберин съвсем не е толкова огромна, колкото ми изглеждаше на моите шест годинки. При все това тя си бе женище снажно, с разкошна черна коса и кръгло лице, с голяма уста, с пълен и як врат, широкоплещеста и с високи, напращели и твърди млечнобели ненки, от които бях засмукал живота и които просто ме заслепяваха, дордето в жълтеникавия ореол на светилника тя с тежки въздишки разпущаше вързанките на потискащия ги червен сукман. А те, нетърпеливи сякаш да се озоват на свобода, напираха ли, напираха изпод дебелите й пръсти, разплитащи възлите, с които пристягаше вързанките. И ето че най-сетне се появяваха — ослепителнобели, валчести и толкова уголемени от сянката на стената, сякаш самата кула се превръщаше в огромна гърда, върху която главите ни щяха да си почиват през нощта. Барберин грижливо сгъваше червения си сукман, после корсета, сетне полата, престилката и накрая зелената си кадифена фуста, опасана с три червени ширита: единия на кръста, втория под задницата, и третия — над подгъва. След туй навличаше широка, дълбоко деколтирана бяла риза без ръкави, в която освободената й гръд се вълнуваше на воля, и тогава, докато плъстеният дюшек хлътваше дълбоко под тежестта й, задължително се разнасяха звучни блажено-сънни въздишки. Точно този момент трябваше да издебне човек, ако искаше било да й зададе някакъв въпрос, било да й се примоли за нещо, тъй като само след миг ставаше твърде късно: със загасването на светилника угасваше и самата тя, потъвайки в сън, от който дори десет аркебузни залпа, дадени едновременно в кулата, пак не биха я изтръгнали.
Аз скочих от леглото си, тичешком се шмугнах в нейното и се сгуших в прегръдките й.
— Кое ли ще е туй прелестно мишленце? — възкликна Барберин с ниския си мелодичен глас, като ме притисна към себе си. — И какво ли иска от мен?
— Барберин — попитах, — защо мама толкова много ядоса баща ми?
— Защото сама беше ядосана — отвърна Барберин, която никога не лъжеше.
— Но от какво?
— От туй, че нотариусът нарече Самсон, Самсон дьо Сиорак.
— Че той не се ли казва така? — удивих се аз.
— Сега вече да.
— Ами тогава как се е казвал по-рано?
— По-рано той си нямаше име.
Не вярвах на ушите си.
— Че как тъй, нали ми е брат?
— И как още! — избуча Барберин. — И хубавец при това! Че и юнак! И като ново петаче непорочен! Много жалко щеше да е, ако не го бяха нарекли Сиорак, бог да го благослови! И дева Мария също! — добави тя през зъби и тутакси се сепна: — Хайде, мишленцето ми, върви си в дупчицата, че ще гася!
И преди още да успея да се добера до постелята си, тя духна светилника, така че изневиделица се озовах не само на тъмно, но и, обърквайки се, в леглото на Малката Еликс, която, наострила уши, все така не спеше, и чиито ръце с неподозирана сила се сключиха около мен.
Тя всъщност беше вече десетгодишна и не знам защо продължаваха да я наричат Малката Еликс, след като подобно прозвище далеч не й подобаваше, а и бе вече почти оформена като жена.
— Пипнах ли те! — прошепна тя. — Е, щом веднъж си й паднал в ръчичките, дяволицата ей сегичка ще те изхруска и хич окото й няма да мигне!
— Да имаш да вземаш! — възпротивих се аз. — Пък и зъбите ти не са като на вълк!
— Ами туй какво е тогава? — прекъсна ме Еликс и като ме просна по гръб, навали се с цяло тяло отгоре ми. — Аз пък, ако искаш да знаеш — продължи тя, ръмжейки през смях, като същевременно диреше ухото ми, за да го захапе, — започвам винаги от ухото, защото е също толкова вкусно, колкото петльов гребен или ангинариево кочанче! Сетне обаче изядам и всичко останало, парченце по парченце, дордето съвсем не го оглозгам!
— Изобщо не ти вярвам, а освен това ме и задушаваш! — рекох. — Махай се изотгоре ми или ще повикам Барберин!
— Майка ми отдавна вече спи! — изсмя се тя най-безочливо. — Хайде, мишленцето ми, намери си котарака, а сега мирувай или ще му опиташ ноктите!
— Щом си котарак — безстрашно отвърнах аз, — утре ще взема сабята на татко и ще те съсека на две, от главата до петите!
— Хайде де! — прихна Малката Еликс. — Я стига си се емчил, мишльо! За последен път те питам, какво предпочиташ: да те изгълтам парче по парче или да останеш през нощта при мен?
Не отговорих нито да, нито не, но удивен както от приятно закръглените й форми, така и от неподозираната й сила, престанах да се противя и заспал в прегръдките й. Призори обаче тя със силно ощипване ме разбуди и като се преструваше на много разгневена от това, че ме е намерила до себе си, най-безцеремонно ме отпрати в леглото ми.