Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
Разплаках се и започнах да се кълна във вечната любов. Разбира се, Дима беше прав — лентяйството можеше да вкара всекиго в депресия, а пък за мъжа то направо беше равносилно на затвор.
На другата сутрин Дима тръгна да си търси работа, а аз не се сдържах и се обадих на Таня. Тя много ми се зарадва.
— Как върви меденият месец? — попита ме малко ехидно тя.
— Нормално.
— Гласът ти май не е много весел.
— Ами понеже и на мен не ми е весело.
— И защо така? Нали получи онова, което искаше. Любов, романтика и други такива…
— Романтиката не ми харесва. Много ми е жал за Дима… иначе… седя си тук между четири стени и вия като вълк срещу луна. Тежко ми е без теб.
— А на мен да знаеш какво ми е — натъжи се Таня и дори се разплака. — Все едно че осиротях, честна дума… Всичко наоколо ми е чуждо, нищо не ме радва. Дали пък да не взема да дойда при теб? Току-виж парите ни стигнали, как мислиш?
— Не зная. Може да ни стигнат, а може и да не ни стигнат. Но ти няма защо да бързаш. Тук няма нищо хубаво.
— Ами любовта? — сепна се приятелката ми.
— Престани, Таня — казах и заплаках от яд.
Таня започна да ме утешава, а аз — да споделям несгодите си с нея. Мислех си, че така ще ми олекне, но когато затворих слушалката, ме налегна такава мъка, че наистина ми се щеше да завия като вълк.
За щастие скоро се прибра Дима. Той беше засмян и като че ли доволен от всичко, но в очите му се четеше някаква тревога. Тръгнахме да обядваме заедно, вървяхме, хванати за ръце, и крояхме планове, но аз не вярвах на нито една дума в тях. На другата сутрин Дима отново излезе, а пък аз поседях, поседях и реших да се поразходя из града. Това беше по-добрият вариант, отколкото да се зверя в тавана. Обиколих магазините, отбих се във фризьорския салон и тайно се зарадвах, защото душевните вълнения изобщо не се бяха отразили на външността ми. Тъкмо обратното — леката тъга в очите придаваше на лицето ми романтичност и това го правеше още по-интересно.
Върнах се в хотела след три часа, натоварена с пакети и напълно доволна от живота. Ключът го нямаше на рецепцията, което означаваше, че Дима вече се бе прибрал. Зарадвах се и закрачих бодро по коридора. Нямах търпение да му покажа новата си прическа и да се похваля с роклята си.
Блъснах вратата, направих крачка напред и застинах. Във фотьойла до прозореца седеше Лома и ме гледаше с глуповата мила усмивка — също като дете, което бе открило шоколад в джоба си.
— Здравей, Ладенце — каза той, сякаш нищо не се бе случило.
Исках да се развикам и да хукна навън, но не ми беше писано: вратата зад гърба ми се затръшна и на нея се облегна кучият син и мой стар недоброжелател Паша Святов. В този момент видях и останалите: Паша Синигеров, или просто Синигера, който се бе излегнал на леглото и също се усмихваше, а встрани от фотьойла се подхилваше Саид. Всички аверчета бяха налице, мамка им…
— Къде е Дима? — попитах мрачно, като се стараех гласът ми да не трепне. Пуснах пакетите на пода и влязох в стаята.
— Чакаме го — усмихна се закачливо Лома, стана и тръгна срещу мен. Свих се под погледа му, а той ме ритна с крак в корема. Естествено, озовах се на пода и започнах да си поемам въздух на пресекулки. — Хубавицата ми тя — зачурулика отново Лома, сграбчи ме за косите, намота ги на ръчището си и болезнено ги дръпна. От прическата ми нищо не остана. От очите ми потекоха сълзи, а аз примижах и закрих лицето си с ръце. Това не се хареса на Лома. Той ме ритна още веднъж и рече: — Я ме погледни, Ладенце… домъчня ми за теб…
— Да пукнеш дано, мръснико — отвърнах му аз, макар това да беше неразумно от моя страна. Ако Лома се ядосаше, дори и дяволът не можеше да го спре. Разбира се, той ме удари, а сетне — още веднъж и още веднъж, като с всеки следващ път се вбесяваше все повече и повече. Останалите наблюдаваха всичко това съвсем равнодушно и в това нямаше нищо изненадващо. Вероятно Святов с удоволствие би се включил в побоя, но настроението на Лома трудно можеше да се предвиди и Паша предпочиташе да не рискува.
Очите на Лома се наляха с кръв и той вече не усещаше силата си. Аз тъжно си помислих: „Ще ме убие!“, но той най-неочаквано спря и дори пусна косата ми.
— Да вървим, хубавице — каза с усмивка. — Ще си ходим вкъщи.
— Никъде не отивам с теб — казах инатливо аз, изправих се на колене и естествено още в същия миг отново се озовах на пода. Лома ме сграбчи за яката и лекичко ме разтърси.