Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Какво става? — попитах, а тя започна да реве.
— Лада, да знаеш какво стана, господи, какво стана! Дима уби Аркаша.
— Как така? — възкликнах аз, защото не исках да повярвам, но сърцето ми веднага се сви, понеже бях сигурна, че мъката ненапразно ме бе налегнала през нощта…
— Лада, какво ще правим, какво ще правим? — врещеше Таня. — Подлият Лома е скроил цялата работа. А пък аз, глупачката, сама му издрънках всичко, господи, всичко, всичко се провали!
— Ама кажи какво е станало? — развиках се аз.
— Какво да ти кажа, край, втасахме я. Лома е мръсник, казах ти да не се забъркваш с него, за всичко е виновен той, само той. Изтърсих му от глупост, че Аркаша се е лепнал за мен, абе че се срещаме с него в твоя апартамент, дяволът ме дръпна за езика да му го казвам! Но, боже мой, откъде можех да зная, че ще стане така? Бяхме заедно с Аркаша, когато на вратата се позвъни. Не искахме да отваряме, но се изплашихме да не избият вратата. Аркаша отиде да види кой е, а аз останах да си лежа. Чух гласа на Дима, който започна да крещи на баща си, а пък аз, глупачката, вместо да изляза, продължих да си лежа, понеже бях много ядосана на Аркаша, защото старият пръч ме изтормози и си помислих, че така му се пада, нека си го отнесе. Явно Дима го хванал за дрехите, пък Аркаша му залепил шамар и Дима го ударил. Когато осъзнах какво става и изтичах при тях, Аркаша лежеше на пода вече посинял, а Дима ми кресна: „Къде е Лада?“ „Как къде е? Вкъщи си е. Нали е болна“. Дима се подпря на стената и забели очи… После сам извика милицията. Олеле, боже мой, какво ще стане сега? Дима ще повлече всички, всички ни ще повлече. Това е ужасен срам, Лада, ужасен срам! Ще изхвърча от работа, ще изхвърча. Нали знаеш как се оправях досега, все сама, все сама. И ето ти на. Господи, защо ме наказваш така? Жал ми е за Дима, затри се момчето. И за Аркаша ми е жал. А за себе си колко ми е жал, просто думи нямам!
Таня се търкаляше по пода в истерия, а аз седях като истукана в леглото и всичко се въртеше пред очите ми.
— Таня, а къде е Дима? — изкрещях, надвиквайки нейния вой.
— Как къде, в затвора, къде другаде може да бъде? Сега твоят Димка ще отгърми за пет години, ако не и за повече. Олеле, Лада, трябва да се размърдаме, да предприемем нещо, ще се затрием, чуваш ли? Размърдай си мозъка, мисли какво да направим!
И да мислех, и да не мислех, станалото не можеше да се поправи. Дима беше убил баща си и сам се бе предал на ченгетата. Обичайният ми подреден живот рухна отведнъж, а какво щеше да стане по-нататък, един господ знае.
Скандалът в града беше чудовищен, нито един вестник не го подмина. Приказките, одумките и клюките нямаха край, а аз изобщо не можех да си покажа носа навън. Разбира се, в милицията знаеха всичко за реалното положение на нещата, но не ни обезпокоиха. Извикаха Таня само веднъж, а за мен дори и не се сетиха.
Тъгувах за Дима, ревях по цели нощи и непрекъснато мислех как да го измъкна от затвора. Намерихме му добър адвокат. Дима най-неочаквано се отказа от него и мисля, че това стана с намесата на неговата мамичка. Нямах представа какво му беше надрънкала тя, защото самата аз тъй и не успях да се видя с него.
В деня, когато погребваха Аркаша, Валера беше в театъра. И дори не си спомни за скъпия си приятел, сякаш онзи изобщо не бе съществувал на този свят, но за сметка на това през нощта се сети, че ми е съпруг. Започнах да го разубеждавам и ние злобно и на висок глас се карахме чак до сутринта.
От предишния ми живот бяха останали само натрошени парчета, а душата ми сгряваха единствено Таня и скътаните пари.
Таня отиде на гробището. Тя тъжеше искрено, обливаше се в сълзи и непрекъснато се страхуваше от нещо. След като я изпратих до тях, седнах сама в кухнята да помена Аркаша. Налях си една чаша водка, разревах се и си останах тъй да си седя на стола, като се поклащах напред-назад, от време на време глухи ридания разтърсваха тялото ми, а сълзите размазвах по лицето си.
На вратата се позвъни, отидох да отворя и се вцепених от изненада с отворена уста: на вратата стоеше приятелят на Лома Пашка Синицин и нагло ми се хилеше.
— Какво искаш? — попитах го заплашително, понеже той нямаше никаква работа пред моята врата.
— Лома ми нареди да те закарам при него.
— Какво значи да ме закараш при него? Нека сам да ми се обади. Ще се разберем помежду си.
— Трябва да си наясно, че Лома каза: „Ако се опъва, я хващаш за косите и я домъкваш тук“. А аз винаги постъпвам така, както са ми наредили. Да тръгваме.