Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
Докато се обличах, коленете ми трепереха. Господи, какво да правя? Аркаша умря, Дима е в затвора — и кой ще ме защити? Спукана ми е работата.
Качихме се в колата и аз погледнах жалостиво към Паша.
— Поне кажи къде ме водиш?
— На вилата на Аркаша, момчетата са се събрали там да го поменат.
В този момент ми стана съвсем зле. От Лома можеха да се очакват всякакви подлости, затова трябваше спешно да измисля нещо, и то такова, заради което той да поиска да си другарува с мен. А в главата ми беше пусто. Де да можеше Таня да е някъде наблизо с нейните вечни планове.
Отидохме на вилата, където ни посрещна Святов, който също беше ужасен подлец. Щом ни видя, той изсумтя и каза:
— Да вървим.
Затвори ме на втория етаж. Седях, кършех ръце и чаках да разбера какво ще стане по-нататък. Мъжете долу вдигаха врява, понеже у нас винаги ставаше така: започваха да пият за бог да прости, а свършваха за живот и здраве. Седях час, два, три… Навън се мръкна, аз мерех стаята с крачки, главата ми се пръскаше, а гърлото ми пресъхна. Боях се да повикам някого, за да не стане по-лошо. Изпитвах такъв ужас, че ми се щеше да завия като вълк. И в този момент се появи Лома. Пиян, с помътнели очи и със сгънат на две колан в ръцете.
— Ломе — измяуках аз по навик, а той ме шибна с колана през лицето. Едва успях да се прикрия с ръце. И се започна. Той настървено ме биеше с всичката си зверска сила, а аз прикривах главата си с ръце и силно крещях с цяло гърло, защото не можех да търпя. И с ужас мислех, че мръсникът ще ме пребие до смърт. В това време Лома захвърли колана настрани и започна да си разкопчава панталона. Удоволствието, което ми предстоеше, не беше по-голямо от досегашното, но все пак бе за предпочитане пред колана. Ритнах го лекичко с крак, просто ей така, колкото да не е без хич, и започнах пълзешком да се измъквам от него, за да му стане по-интересно. Отблъсквах го от себе си и крещях. Идеята му не беше лоша. Мислех си, че ще се разберем. Обаче не бях познала. Той стана, взе колана си и слезе долу при останалите мъже.
Призори отново се появи. Мутрата му бе станала пурпурна, а очите му гледаха злобно. И отново започна да ме налага с колана. Търпях, докато имах сили, а после не издържах и се разкрещях.
Той си отиде и не се появи близо пет часа. Явно спеше. Аз също заспах и се събудих от това, че вратата се хлопна. А щом видях, че отново се появи Лома и че отново държи колана в ръцете си, веднага се разкрещях. А той седна във фотьойла и се разкрачи.
— Е, хайде — каза, — миличка.
Тръгнах към него, а пък той ми рече:
— Не, Ладенце, ще пълзиш.
— Ще има да вземаш, мръснико! — развиках се аз.
— Ще пълзиш и песен ще пееш, а пък ако се опъваш, ще зарадвам момчетата и ще ги пусна всичките да ти се изредят.
Аз така ревнах, че чак ушите ми запищяха, но запълзях. Че какво друго ми оставаше?
Всичко това се повтаряше в продължение на две денонощия. Лома ту ме биеше, ту ме насилваше. Гаври се с мен до насита, понеже на света не съществуваше подлост, която не би могла да се пръкне в мизерното му мозъче. Последния път дойде при мен съвсем пиян късно през нощта. Аз ревях, седнала в леглото, и цялата се тресях. Лома ме удари с юмрук в лицето, разби устната ми, аз се развиках, а той ме удари още веднъж. Край, мислех си, край, ще скоча през прозореца или ще си разбия главата в стената. А пък Лома псуваше и крещеше:
— Хайде, хайде, Ладенце, поразмърдай се малко.
След това се изсули от мен и заспа, защото беше много пиян. Лежах ни жива, ни умряла и се страхувах да помръдна. В къщата бе настъпила тишина, защото говедата явно се бяха укротили. Грабнах шлифера си, отидох до стълбището и видях, че мъжете спят като заклани. Не помня как изхвърчах навън. Тичах покрай пътя и се криех от колите в канавките, тъй като се страхувах, че ще ме настигнат.
Призори стигнах до вкъщи. Валера ми отвори вратата, а аз влязох направо в банята. Тресеше ме и бях замръзнала. Докато си миех лицето, Валера стоеше на вратата и ме гледаше.
— Е, дотук ли се докара с твоите бандюги?
— Върви по дяволите! — изкрещях аз и треснах вратата.
Лежах в горещата вана, цялото ми тяло се гърчеше от болка, видът му беше ужасяващ, а цветът — точно като на лицето на покойния Аркаша: бледолилав. Какво щях да правя сега?
Обадих се на Таня. След двадесет минути тя дойде, погледна ме и ахна.
— Лада, този гадняр ще те убие, няма мозък в главата, но за сметка на това прелива от злоба…