Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Свърнахме в по-стари улички — толкова тесни, че двама души едва можеха да се разминат. Хората се дръпваха във входовете, изчакваха ни на прага да отминем и чак тогава продължаваха. Улиците бяха покрити с фалшиви тавани и опънати тенти и в тъмното се виждаше само на няколко метра напред и назад. Не изпусках от очи Прабакер от страх, че няма да мога да изляза оттук сам. Дребният гид често се обръщаше и ми посочваше някой разклатен камък от калдъръма или стъпало, или някаква преграда отгоре. Съсредоточен върху всички тези препятствия, загубих ориентация. Картата на града, която си бях съставил наум, започна да се върти, размаза се и изчезна. Не можех да се досетя накъде се намират нито морето, нито другите важни ориентири — фонтанът „Флора“, гара Виктория, пазарът „Крофорд“, покрай които минахме по пътя за насам. Почувствах се така надълбоко затънал в приливите и отливите на тесните улички, толкова притиснат от близостта на отворените врати и напарфюмираните тела, че сякаш се придвижвах вътре в сградите, вътре в самите домове, а не покрай тях.
Минахме покрай сергия, където мъж по памучен потник с петна от пот бъркаше някакво ястие в тенджера с цвъртящо олио. Сините пламъци на керосиновия котлон, трепкащи и самотни, бяха единственото му осветление. По лицето му трептяха чувства — болка и приглушен стоически гняв, какъвто предизвиква в очите монотонната и зле платена работа. Прабакер го подмина и навлезе в мрака отвъд. Когато приближих мъжа, той се обърна към мен и погледът му срещна моя.
За миг целият му осветен от синкавия пламък гняв нахлу с пълна сила към мен.
Когато дълги години след това афганските бунтовници, станали мои приятели, в една планина близо до обсадения Канхадар с часове говореха за индийски филми и за любимите си боливудски звезди, веднъж един от тях каза: „Индийските актьори са най-великите в света, защото индийците знаят как да крещят с очи.“ Готвачът, който пържеше на тази затънтена уличка, ме погледна с крещящи очи и ме спря, все едно ме блъсна с ръка в гърдите. Не можех да помръдна. Собствените ми очи казваха: „Съжалявам, съжалявам, че трябва да вършиш тази работа, съжалявам, че твоят свят, твоят живот е толкова жежък и мрачен и никой не си спомня за него, съжалявам, че ти се натрапвам…“
Без да откъсва поглед от мен, той хвана тенджерата за дръжките. Докато сърцето ми отмери един, два тътнещи удара, ме обзе нелепата ужасяваща мисъл, че ще излее врялото олио в лицето ми. Страхът задърпа краката ми и аз поех, долепил длани до влажната каменна стена, за да се промъквам по-лесно. Две крачки по-нататък стъпалото ми попадна на пукнатина в калдъръма, спънах се и паднах, повличайки с мен още някого. Човекът беше възрастен, слаб и немощен. Напипах плетения кош на костите му през грубата туника. Строполихме се тежко до отворената врата на една къща и старецът си удари главата. Изправих се с мъка, но се подхлъзнах върху няколко нестабилни камъка. Опитах се да помогна на човека да стане, но приседналата на вратата старица ме плясна през ръцете — гонеше ме. Извиних се на английски, като се мъчех да се сетя как беше „извинете“ на хинди — Как беше? Прабакер ме научи… Муджако афсосхаин… Това е. — Произнесох го три-четири пъти. В мрачния притихнал коридор между сградите думите ми проехтяха като пиянска молитва в празна църква.
Проснатият пред вратата старец тихо изстена. Жената му избърса лицето с ъгълчето на забрадката си и ми показа яркото кърваво петно. Не каза нищо, но сбръчканото й лице бе изкривено от презрение. С този простичък жест тя като че казваше: „Погледни, тъпако, грамаден непохватен варварино, погледни какво направи.“
Жегата ме душеше, мракът и отчуждеността на това място ме стискаха за гърлото. Стените сякаш натискаха дланите ми и само ръцете ми ги възпираха да не ме смачкат. Отдръпнах се от възрастната двойка, препънах се и се втурнах стремглаво в мрака на улицата тунел. Една ръка се пресегна и ме стисна за рамото. Докосването беше леко, но аз едва сдържах вика си.
— Насам, баба — засмя се тихичко Прабакер. — Накъде си се понесъл? Само насам. А сега по този проход. И си дръж стъпалата навънка, защото много, много мръсно, средата на улиците, нали така?
Беше застанал на входа на тясна пролука между глухите стени на две сгради. Мъждивата светлина блещукаше в очите и по зъбите в усмихнатата му уста, но зад него имаше само мрак. Той ми обърна гръб и се разкрачи така, че стъпалата му докоснаха стените, подпря се с ръце и се потътри, като пристъпваше със ситни крачки. Очакваше да го последвам. Подвоумих се, но когато нелепата звезда на неговото тътрещо се тяло се стопи в мрака, и аз се разкрачих до стените и запристъпвах подире му.