Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Какъв трябва да е човек, за да не се вкамени сърцето му? Как можех да видя това място, да гледам тези деца и да не прекратя онова, което ставаше тук? Защо не се свързах с властите? Защо не намерих пушка и сам не го прекратих? Отговорът — както идват отговорите на всички големи въпроси — не дойде наведнъж. Издирваха ме, преследваха ме като престъпник, целият ми живот беше бягство. Не можеше да става и дума да се свържа с полицията или с правителствените власти. Бях странник в чужда страна — това не беше родината ми, не беше моята култура. Трябваше да науча повече. Трябваше да знам поне езика, на който се говореше, преди да реша да се намеся. А и бях научил по трудния начин, че понякога, дори и да действаме от най-чисти подбуди и да правим всичко възможно, за да подобрим положението, само влошаваме нещата още повече. Ако се върнех с пушка и сложех край на пазара на роби тук, сред този заплетен бетонен лабиринт, той щеше да възникне някъде другаде. Макар и да не бях тукашен, поне с това бях наясно. А може би на новия пазар на роби, появил се на другото място, щеше да е още по-лошо. Бях безпомощен да спра това и аз го знаех.
Но другото, което тогава не знаех и което ме тормози дълго след Деня на робите, беше как аз можех да стоя там, да гледам децата и тази гледка да не ме съкруши. Много по-късно осъзнах, че част от отговора са австралийският затвор и хората, които бях срещнал в него. Някои от тях, твърде много от тях лежаха за четвърти или пети път. Мнозина бяха започнали от поправителни домове — Домове за момчета, както ги наричаха, и Центрове за обучение на младежта. Не са били по-възрастни от тези индийски деца роби. Някои бяха пребивани, държани без храна и затваряни в карцери, с твърде много от тях се бяха гаврили сексуално. Питайте всеки мъж с достатъчно затворнически опит и той ще ви каже, че за да се вкамени сърцето ти, е достатъчна само правосъдната система.
И колкото и странно, и срамно ми е да го призная, аз се радвах, че нещо, някой, някакъв житейски опит е превърнал сърцето ми в кремък. Единствено коравият камък в гърдите ми ме закриляше от тези първи образи и звуци по време на екскурзията на Прабакер из мрачната страна на града.
В двора прокънтя пляскане с ръце и едно момиченце стана от пейката, запя и затанцува. Пееше любовна песен от популярен индийски филм. През следващите години чух тази песен много пъти, стотици пъти, и тя неизменно ми напомняше за това дете, десетгодишно, и за учудващо силния висок, тънък глас. Момиченцето люлееше бедра и пъчеше несъществуващите си гърди в детинско подражание на изкусителка и един нов, различен интерес накара купувачите и агентите да завъртят глави.
Прабакер играеше Вергилий. Тихият му глас не замлъкваше — обясняваше ми всичко, което виждахме и което знаеше. Разказа ми, че децата са щели да умрат, ако не бяха намерили пътя до пазара за хора. Професионалните агенти, известни като търсачи на таланти, обикаляха бедствие след бедствие — суша, земетресения, наводнения. Гладуващите родители, видели вече как едно или повече от децата им боледуват и умират, ги благославяха, коленичеха в нозете им и ги умоляваха да купят техен син или дъщеря, та поне едно от тях да оживее.
Момчетата за продан бяха обречени да работят като жокеи на камили в Саудитска Арабия, Кувейт или други страни от Персийския залив. Някои щяха да пострадат тежко в надбягванията с камили — следобедното забавление на богатите шейхове, каза Прабакер. Някои щяха да умрат. Оцелелите, когато пораснат твърде много и вече не могат да участват в надбягванията, често са изоставяни да се оправят сами. Момичетата щяха да работят като домашни помощници из целия Близък изток. Някои щяха да бъдат сексуални робини.
Но тези момчета и момичета — бяха останали живи, каза Прабакер. Те бяха извадили късмет, защото на всяко дете, минало през пазарите за хора, се падаха стотици или дори повече, които са преживели неописуеми страдания и глад и са издъхнали.
Гладуващите, мъртвите, робите. И зад всичко това — мъркането и ромонът на Прабакеровия глас. Има истина, по-дълбока от опита. Тя е отвъд онова, което виждаме и дори зад онова, което чувстваме. Това е истина на порядък, който отделя проникновеното от просто умното и реалността от възприятията. Ние обикновено сме безпомощни пред лицето й и цената да я познаеш, също както цената да познаеш и любовта понякога е по-голяма от това, което всяко сърце доброволно би заплатило. Обичта към света невинаги ни помага, но поне не ни позволява да го намразим. Единственият начин да познаеш тази истина, е тя да бъде споделяна от душа на душа, както ми я сподели Прабакер и както аз сега я споделям с вас.