Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Но ми хрумна и друга мисъл, мрачна и тайна, и пределно ясна: че този човек беше идиот, войнствен идиот, който обижда и чиято безразсъдна глупост бе подложила на риск живота на Прабакер и моя собствен. Остра злоба прониза сърцето ми, когато тълпата му се нахвърли, и поне една мъничка частица от тяхното отмъщение — един удар, един крясък, едно блъскане — беше и моя. Безпомощен, малодушен, засрамен, аз не предприех нищо.
— Трябва да направим нещо… — казах неубедително.
— Достатъчно хора правят, баба — отвърна Прабакер.
— Не, искам да кажа, че трябва да… не можем ли някак да му помогнем?
— Няма помощ за тоя — въздъхна той. — Виж го сега, Лин. Катастрофите много лоша работа в Бомбай. По-добре се махни от тая кола или такси, или в каквото се возиш, много, много бързо. Хора не търпи такивата работи. Виж, за оня вече е твърде късно.
Боят беше кратък, ала дивашки. Кръвта течеше от многобройните рани по лицето и голото тяло на мъжа. По сигнал, дочут някак сред воя и писъците, тълпата го вдигна и го понесе над главите си. Краката му бяха събрани един до друг, изправени, стиснати от десетина ръце. Те се бяха вкопчили и в ръцете му, изпънати под прав ъгъл спрямо тялото. Главата му се кандилкаше назад, меката мокра кожа на бузите му висеше. Очите му бяха отворени, будни и се взираха назад отдолу нагоре: черни очи, замъглени от страх и дебилна надежда. Движението от другата страна на улицата спря, за да направи път на хората, и мъжът бавно изчезна, разпнат на кръст върху ръцете и раменете на тълпата.
— Хайде, Лин, да вървим. Добре ли си?
— Нищо ми няма — смънках и се принудих да затътря крака покрай него. Самоувереността ми се беше стопила и се бе стекла от мускулите и костите в коленете ми. Краката ми бяха като натъпкани с олово, всяка крачка ми струваше усилие на волята. Не насилието ме беше потресло. В затвора бях виждал и по-лошо, и то по много по-дребен повод. Не, бях потресен от внезапното спукване на балона на собственото ми задоволство. Седмиците, прекарани в града, който си мислех, че съм започнал да опознавам — Бомбай на храмовете, пазарите, ресторантите и новите приятели — бяха изпепелени от пожара на този обществен гняв.
— Какво ще правят с него?
— Ще го закарат в полицията, мисля. Зад пазара „Крофорд“ там полицейски участък за този квартал. Може има късмета — може би ще стигне жив. Може би не. Той има много щастлива карма, този.
— Виждал ли си такова нещо и преди?
— О, много пъти, Линбаба. Понякога аз карам таксито на мой братовчед Санту. Виждал страшно много ядосано общество. Затова аз толкова се плашел заради вас и заради мене си също.
— Защо се случва така? Защо побесняват толкова?
— Това никой не го знае, Лин. — Прабакер вдигна рамене и малко ускори крачка.
— Чакай малко. — Спрях и го дръпнах за рамото. — Къде отиваме?
— Продължаваме обиколката, нали така?
— Мислех… че може би, ще искаш да я отложим днес.
— Да отлагаме защо! Ние имаме днес да гледаме истински неща, Линбаба. Затова да вървим, на?
— Ами ръката ти? Не искаш ли да я прегледат?
— Няма проблеми тия ръце, Лин. Накрая на обиколка ще пием уискита в едно ужасно място аз знам. Това ще бъде добро лекарство. Хайде да вървим, баба.
— Добре, щом така казваш. Но ние нали отивахме в другата посока?
— Ние пак отиваме в другата посока, баба — отвърна Прабакер малко припряно. — Но първо отиваме само насам. Ето там има телефон, на гарата. Трябва да се обадя на мой братовчед, той сега работи в ресторант „Слънце“, работи мияч на чинии. Той иска работа шофьор на такси за брат си Суреш и аз трябва да дам номер и име на шефа на шофьора сега, дето хората отнесли. Шефът му сега ще му трябва нов шофьор и трябва побързаме за такъв добър шанс, нали така?
Прабакер се обади. Секунди по-късно продължи по маршрута към мрачната страна на града без капка колебание, с друго такси, сякаш нищо не бе станало. Нито пък изобщо повдигна отново темата. Когато накрая споменах за случилото се, той вдигна рамене и равнодушно подхвърли, че сме извадили голям късмет и не сме пострадали сериозно. За него инцидентът беше като въргал в нощен клуб или сбиване между запалянковци на отборите — съперници на футболен мач — нещо най-обикновено, нищо забележително, стига ти да не си попаднал в центъра му.