Шантарам

Станахме, изпънахме рамене и протегнахме вратове, за да прогоним болката и да погледнем към катастрофата на десетина метра от нас. Трийсетина души се бяха скупчили около четирите катастрофирали коли. Неколцина помагаха на шофьорите и на пътниците да излязат от тях. Останалите се бяха събрали на групи, ръкомахаха като побеснели и крещяха. От всички посоки прииждаха все повече хора. Шофьорите, на които им бяха затворили пътя, зарязваха колите и се присъединяваха към тълпата. Докато гледахме, трийсетте души станаха петдесет, осемдесет, сто.

Един мъж беше в центъра на вниманието — неговата кола се бе опитала да завие надясно и точно в нея се бяхме натресли с набити спирачки. Застанал до таксито, той ревеше яростно. Беше мъж със закръглени рамене, в средата на четирийсетте, облечен в сив памучен сафари костюм, скроен така, че да обгръща огромното му издуто шкембе. Оредялата му коса беше разрошена. Нагръдните джобове на костюма му бяха откъснати, панталонът му — съдран, беше загубил единия си сандал. Неговият одърпан вид в съчетание с театралните жестове и настоятелните му крясъци представляваше по-завладяващо зрелище за тълпата зяпачи от помлените коли. Беше си порязал ръката от дланта до китката. Насъбралата се тълпа все повече утихваше, потресена от драмата, а той мацаше кръв от раната по лицето и сивия си костюм, като не спираше да крещи.

Точно тогава няколко души донесоха една жена в малкото открито пространство около мъжа и я настаниха върху постланото на земята парче плат. Завикаха към тълпата и само след малко се появи двуколка, бутана от гологръди мъже само по потници и къси лунги8. Вдигнаха жената и я положиха на двуколката, надиплиха червеното и сари и го увиха около краката й. Вероятно тя беше съпругата на мъжа — нямаше как да съм сигурен — но изведнъж неговата ярост премина в истерия. Той я сграбчи за раменете и я разтърси. Задърпа я за косата. Заръкомаха пред тълпата с пресилени театрални жестове — разтваряше широко ръце и удряше омазаното си с кръв лице. Жестовете му бяха пантомима, преувеличени преструвки от неми филми — не мога да се въздържа да ги окачествя като абсурдни и смешни. Но раните на хората бяха истински, както и тътенът на заплахите, който се надигаше сред все по-увеличаващата се тълпа.

Когато откараха жената в полусъзнание със скромната двуколка, мъжът се хвърли към вратата на таксито и рязко я отвори. Тълпата реагира като един. Извлякоха замаяния ранен шофьор от колата само за миг и го тръшнаха на капака. Той вдигна ръце в немощна молба, но десетина, двайсет, петдесет ръце го заудряха и задърпаха. Ударите се сипеха по лицето, гърдите, корема и слабините му. Нокти го дращеха и деряха, разпориха устата му от едната страна почти до ухото и разкъсаха ризата му на парцали.

Случи се за секунди. Докато наблюдавах как го пребиват, помислих, че всичко се развива твърде бързо, че ми се вие свят и няма време да реагирам. Онова, което наричаме страхливост, често е само друго име на изненадата, а храбростта рядко е нещо повече от обикновена подготвеност. Може би, ако това се беше случило в Австралия, щях да направя нещо повече, щях да предприема нещо — каквото и да е. Това не е твоята страна — казах си, докато наблюдавах пребиването. — Не е твоята култура…