Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Тоя е ненормален! — измърморих на Прабакер.
— Шофиране не добро — отвърна Прабакер, стиснал с две ръце облегалката на шофьорската седалка. — Но трябва да призная, плюене и обиди първа класа!
— За Бога, кажи му да спре! — креснах, когато таксито ускори ход и се запромъква още по-бързо наляво и надясно през прииждащите коли. — Тоя ще ни убие!
— Банд каро! — извика Прабакер. — Спри!
И добави и злостна псувня за всеки случай, но шофьорът само се вбеси още повече. Колата се носеше с мръсна газ, а той се извърна да изръмжи. Устата му зееше с оголените зъби. Ярост бушуваше в черното на опулените му очи.
— Арей! — писна Прабакер и посочи встрани от шофьора.
Беше късно. Мъжът бързо се извърна. Ръцете му на волана се вцепениха и той наби спирачки. Последва пауза — една секунда… две секунди, три секунди. Чух го как със свистене всмука въздух дълбоко в гърлото си — мляскащ звук, подобен на онзи, когато вдигаш плосък камък от влажна глина на речен бряг. После бумтене и трясък — врязахме се в колата, спряла пред нас, за да завие. Изхвърчахме напред, забихме се в седалката и чухме още два удара — две коли се бяха блъснали в нас.
Счупени стъкла и парченца хром затракаха по платното като рехави металически аплодисменти във внезапно възцарилата се тишина. В суматохата главата ми се удари във вратата. Усетих, че от раната над окото ми тече кръв, но иначе бях добре. Когато с гърчене се надигнах от пода и се наместих отново на задната седалка, усетих докосването на Прабакер.
— Нищо счупено ти няма, Лин? Добре си?
— Добре съм, добре съм.
— Сигурен ли си? Всичко не е счупено?
— Боже, Прабу, не ми пука колко добре плюе тоя! — изсмях се нервно аз и се отпуснах облекчено. — Няма да получи бакшиш. Ти добре ли си?
— Лин, трябва да слезем! — отвърна той и гласът му премина в истеричен писък. — Вън! Вън оттук! Веднага!
Паркиралата до нас кола подпираше вратата от неговата страна и той почна да я бута с рамо. Не можа да я отвори. Протегна се през мен да изпробва моята, но се оказа, че и тя е подпряна и заклещена от кола.
Погледнахме се в очите — толкова се беше уплашил, такъв ужас изпълваше облещените му, поръбени с бяло очи, че усетих студ дълбоко в гърдите си. Той веднага се обърна и се метна отново към вратата от неговата страна.
От мътната вода на ума ми с плясък се изтръгна една мисъл, ясна и единствена: Огън. От това ли се боеше той? Веднъж задал си този въпрос, не можех да освободя мислите си от него. Гледах ужаса, който разкривяваше зиналата уста на Прабакер, и бях сигурен, че таксито ще се запали. Знаех, че сме в клопка. Задните стъкла във всички бомбайски таксита, в които се бях возил, се отваряха само няколко сантиметра. Вратите бяха заклещени, прозорците не помръдваха, таксито щеше да избухне в огън — бяхме в клопка. Да изгорим живи… Затова ли толкова го е страх?
Погледнах шофьора. Беше се прегърбил между кормилото и вратата. Тялото му бе неподвижно, но чух, че стене. Под тънката риза подобният му на робот гръбнак се надигаше и спускаше с всяко бавно, плитко вдишване.
На прозорците се появиха лица, чух възбудени гласове. Прабакер се въртеше и ги гледаше, а лицето му бе сгърчено от ужасна болка. Внезапно той се изкатери върху предната седалка и успя да отвори вратата. Бързо се обърна назад, хвана ме с изненадваща сила под мишниците, напрегна се и се опита да ме извлече над облегалката, която ни разделяше.
— Насам, Лин! Излез веднага! Бързо! Бързо!