Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
За мен този внезапен, яростен, смущаващ бунт, гледката на таксиметровия шофьор, който отплаваше върху вълните от ръце, рамене и глави, бяха повратна точка. Те породиха у мен ново разбиране. Изведнъж осъзнах, че ако искам да остана там, в Бомбай — града, в който вече се бях влюбил, аз трябваше да се променя. Трябваше да навляза в живота му. Градът нямаше да ми позволи да бъда наблюдател, изолиран и безпристрастен. Ако исках да остана, трябваше да очаквам, че той скоро ще ме въвлече в реката на своя възторг и гняв. Разбрах, че рано или късно щеше да ми се наложи да сляза от тротоара в кървавата тълпа и да наредя и своето тяло в редицата.
И обиколката из тъмните места на града с Прабакер започна със семенцето на новото решение, родено в тези конвулсии, с тази поличба. След като продължихме, той ме заведе на пазар за роби, недалече от Донгри — вътрешен квартал, прочут със своите джамии, пазари и ресторанти, чиито специалитет бяха ястията от Муглай. Шосето премина в улици, улиците — в алеи, а когато и те станаха твърде тесни за таксито, слязохме и навлязохме пеша в люшкащото се гъмжило от хора. Колкото по-навътре прониквахме в алеите на Катилин, толкова повече губехме деня, — годината и дори века, в който живеехме. Автомобилите, а после и мотопедите изчезнаха, въздухът стана по-чист и по-свеж, наситен с аромати на подправки и парфюми, изтласквани на другите места от миризмата на дизелови и бензинови пари. Шумът на колите утихна и бе заместен от звука на улицата: един клас ученици декламираше стихове от Корана в малко дворче; бръмченето и стърженето на камък върху камък, докато жените мелеха подправки пред входовете; жалният оптимизъм във виковете на точилари, тупачи на дюшеци, техници, поправячи на печки и други улични занаятчии. Навсякъде се чуваха хорски звуци, изсвирени от гласове и ръце.
На един завой из лабиринта от алеи подминахме дълъг метален парапет, на който бяха подпрени велосипеди. Оттам нататък дори и тези прости машини изчезнаха. Стоките бяха пренасяни от носачи с огромни вързопи върху главите. Едно бреме, обичайно тегнещо върху всички — смазващият натиск на бомбайското слънце — се вдигна от гърба ни; алеите бяха тъмни, хладни, незасенчени. Въпреки че сградите бяха на три, най-много на четири етажа, се накланяха над лъкатушните улички и от небето се виждаше само тънка, сякаш изрисувана с четка бледосиня линия.
Самите сгради бяха стари съборетини. Каменни фасади, великолепни и внушителни някога, днес зацапани и неугледно закърпени се рушаха. Тук-там стърчаха балкончета — толкова наблизо едно срещу друго, че съседите можеха да си подават разни неща през тях. Мярвах вътре в къщите неизмазани стени и свличащи се стълбища. Много прозорци в сутерените бяха отворени и разкриваха импровизирани дюкяни, в които продаваха бонбони, цигари, бакалски стоки, зеленчуци и домашни потреби. Личеше си, че водопроводът е примитивен — ако изобщо го имаше. Минахме покрай няколко места, където жените с глинени или метални ведра наливаха вода от един-единствен външен кран. А над сградите като метални паяжини се преплитаха в сложен ажур електрически кабели и жици — сякаш дори и този символ и енергоизточник на съвременната епоха с нейната мощ не бе нищо повече от крехка и нетрайна мрежа, която с един груб жест можеше да бъде пометена.
След всеки завой тесните улички сякаш все повече ставаха част от друга епоха и колкото повече навлизахме в лабиринта, се изменяше и външността на хората. Виждах все по-малко и по-малко западни памучни фланелки и панталони, така често срещани навсякъде другаде из града, докато облечени с тях останаха само най-малките деца. Мъжете носеха пъстроцветни, разнообразни традиционни дрехи: дълги копринени ризи, които стигаха до коляното и се закопчаваха с перлени копчета от врата до кръста, едноцветни или раирани кафтани, наметала с качулки, които напомняха на монашеските, и безкрайни разновидности на шапчици — бели или обшити с мъниста, и тюрбани в жълто, червено и електриково синьо. Жените бяха целите отрупани в украшения, въпреки че кварталът беше бедняшки. Накитите им бяха евтини, но за сметка на това пък изключително пищни. Не по-малко забележими бяха татуираните кастови знаци по челата, бузите, ръцете и китките. Всяко босо женско стъпало бе украсено с гривни от сребърни звънчета и пиринчени пръстени.
Тези стотици хора се пременяваха за вкъщи, за себе си, не за разходки на обществени места. Сякаш тук се чувстваха на сигурно място — тук, където можеха да се обличат според традицията и да се показват. Улиците бяха чисти. Сградите бяха напукани и мръсни, в тесните улички се тълпяха кози, кокошки, кучета и човеци и всяко изпито лице носеше цвета и мършавостта на недоимъка, но улиците и хората бяха чисти, безупречно чисти.