Лъвовете на Ал-Расан

Мъжът мълчеше.

— Има ли значение? — подметна сивокосият и плю на земята. — Този е мърша. По-лошо от мърша.

— Ще те запомня! — процеди през зъби мургавият и стисна юмруци. — Имам добра памет.

— И въпреки това забрави предупреждението на брат си? — Гласът на Белмонте отново беше студен и таеше заплаха. — Или по-скоро предпочете да го забравиш? Гарсия де Рада, не ме интересува какво си правил като момче в семейните владения. Но за съжаление това, което правиш тук сега, когато вече минаваш за мъж, ме засяга. Това село е под закрилата на краля на Валедо, на когото служа. Дошъл съм тук да събирам париас, а той е платен отчасти и от хората, които ти изкла тази нощ. Ти потъпка обещанията, дадени от крал Рамиро, и по този начин го превърна в лъжец в очите на света. — Той замълча, за да могат всички да осъзнаят думите му, — Какво да те правя при това положение?

Мъжът, към когото се обръщаше, явно не очакваше подобен въпрос, но никак не беше глупав.

— При това положение! — натърти той подигравателно. — Трябвало е да станеш не войник, а адвокат, Белмонте. Съдия в своите пасища на изток — да раздаваш присъди за откраднати овце. Това тук да не са съдебните ти заседатели?

— Точно така — отвърна другият мъж. — Вече започваш да разбираш. Такива са и очакват отговора ти. Какво да правя с тебе? Да те дам ли на тези хора да те разпънат? Ашаритите също приковават осъдените. Ние сме го научили от тях. Знаеше ли го? Струва ми се, че няма да липсват дърводелци.

— Недей да ме плашиш! — викна му Гарсия де Рада.

Джехане, която се приближаваше към групата мъже на площадката насред пламтящото село, повела за ръка две момиченца, видя само мълниеносното движение на Родриго Белмонте и чу изплющяване като от камшик и вик.

Миг по-късно осъзна, че наистина е било камшик — видя черната кървава резка на бузата на Гарсия де Рада. Белегът щеше да му остане за цял живот. Искаше й се този живот да свърши още тази нощ. Никога не беше изпитвала подобна ярост — тя беше огромна и плашеща. Джехане чувстваше, че би могла да го убие с голи ръце. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да се овладее.

Когато осакатиха баща й в Картада, двете с майка й най-напред чуха слуховете, после получиха вестта, а след това още два дни живяха в тревожна неизвестност, докато им позволят да го видят и да го отведат у дома. Онова, което видя преди малко в единствената стаичка на схлупената къщурка край реката, беше като сол в жива рана. Искаше й се да крещи. Какво беше медицината, какво беше цялото й обучение, клетвата й пред подобно зверство?

Гневът замъгляваше разсъдъка й. Повела за ръка двете деца, тя си проправи път към средата на площадката и застана между Родриго Белмонте и водача на джадитските нападатели — мъжа, когото той беше нарекъл Гарсия и току-що беше белязал с камшика си.