Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Кой беше? — обърна се тя към децата така, че всички да я чуят.
Внезапно се възцари тишина. Едно момче на четиринайсет или петнайсет години забърза към тях. Двете момичета бяха казали, че по-големият им брат може да е жив. Сестрата на майка им, Абираб, която всеки пазарен ден искаше на Джехане мазила и отвари за болки в краката и продължителни пристъпи на безсъние, още беше в къщурката и се опитваше да направи невъзможното — да се пребори с ужаса при вида на бездиханната, зверски обезобразена жена и мъртвороденото дете, изсипало се от нея.
Момчето се хвърли към сестрите си и коленичи пред тях. По-малката се захлупи на рамото му и зарида. Другата, по-голямата сърдито оглеждаше нападателите.
— Беше с червена риза — високо каза момичето. — И червени ботуши.
— Ето го! — каза Лаин Нунес и посочи един от мъжете. — Доведи го тук, Алвар.
Млад воин — онзи с нелепо вдигнатите стремена — скочи от коня си и измъкна някакъв мъж от редиците на оцелелите нападатели. Джехане, все още заслепена от гняв, дори не се замисли, че всички бяха спрели онова, което правеха, заради нея.
Не беше заради нея. Тя се вгледа в коленичилото момче, прегърнало ридаещата си сестричка.
— Ти ли си Зири?
Момчето кимна. Тъмните му очи бяха огромни на фона на побелялото лице.
— Съжалявам за това, което трябва да ти кажа. Майка ти и баща ти са мъртви. Тази вечер не мога да го кажа по-безболезнено.
— Много хора са мъртви, докторе. Защо ни прекъсвате? Това беше гласът на Белмонте и въпросът му беше напълно справедлив.
Но гневът все още заслепяваше Джехане. Този мъж беше джадит, а именно джадитите бяха направили всичко това. Тя дори не се обърна да го погледне.
— Искате да го кажа пред децата ли?
— След тази вечер никой тук вече не е дете.
Това беше самата истина. Джехане посочи мъжа с червената риза и изрече думите, които по-късно й се искаше да не е изричала:
— Този мъж е изнасилил майката на тези деца, която скоро е трябвало да роди. После я е намушкал с меча си отдолу, разпорил я е и я е оставил да умре в локва кръв. Когато влязох, детето вече се беше изсипало от раната. С почти разполовена главичка. Още преди да се е родило.
Докато изричаше тези думи, тя почувства, че й се гади.
— Ясно…
В гласа на Родриго Белмонте прозвуча умора. Тя се обърна и го погледна. По лицето му не се четеше нищо. Той остана мълчалив няколко мига, накрая каза:
— Дай меча си на момчето, Алвар. Не можем да приемем подобно нещо. Не и в село, което Валедо е длъжно да защитава.
„А къде можете да го приемете?“, искаше да попита Джехане, но премълча. Внезапно я беше обзел страх.
— Този човек ми е братовчед — рязко заяви Гарсия де Рада, притиснал до бузата си някакъв мръсен парцал. — Паразор де Рада. Братовчед на конетабъла, Белмонте! Спомни си кой…
— Млъкни или ще те убия!
За пръв път Родриго Белмонте повиши глас и не само Гарсия де Рада потрепери. Джехане още веднъж се вгледа в лицето на мъжа, когото наричаха Капитана, и отмести очи. Яростта й като че ли се беше уталожила, останала беше само тъгата и все така продължаваше да й се гади.
Младият войник, Алвар, се приближи до момчето, което сега беше прегърнало и двете си сестри, и му подаде меча си. Зири вдигна поглед към Капитана.
— Това е твое право. Давам ти го пред свидетели. Момчето бавно се изправи и нерешително пое меча.
Лицето на Алвар беше не по-малко пепеляво от неговото. Джехане си помисли, че тази нощ сигурно за пръв път е усетил вкуса на битката. По острието имаше кръв.
— Помисли какво правиш, Белмонте! — дрезгаво извика мъжът с червената риза. — По време на война стават такива неща! Не се прави, че твоите хора…
— Война?! — остро го прекъсна Родриго. — Каква война? Кой е във война? Кой заповяда това нападение?
Мъжът мълчеше. Накрая каза:
— Братовчед ми Гарсия.
— Какъв чин има той? Каква длъжност заема? Какви са основанията му?
Мълчание. Наоколо пламъците продължаваха да бучат и да вилнеят. Страшна, зловеща светлина, която затъмняваше звездите и дори луните. Някъде от тъмнте сенки недалеч от пожарището долитаха ридания — оплакваха мъртъвците.