Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— А, едни гробници от Късния период. Двайсет и шестата династия. Нищо интересно.
— Мислех, че сте фанатик.
— Фанатик съм. Но не тази вечер.
Двамата се засмяха и погледите им се срещнаха, преди отново да се разделят и да се насочат към небето. Клоните на старата ела се полюшваха над главите им като сключени ръце. Поредното продължително мълчание.
— Знаете ли, това е вълшебно място, Долината на царете — обади се той накрая тихо, почти шепнейки, сякаш говореше на себе си, а не на нея. — Като си помисли човек какви съкровища са заровени там, направо тръпки го побиват. Искам да кажа, вижте колко неща са намерени в гробницата на Тутанкамон. А той е бил един от незначителните фараони. Господин Никой. Помислете си само какво ли има в гробницата на някой велик владетел. Например Аменхотеп Трети или Хоремхеб, или Сети Първи.
Отметна глава и се усмихна, напълно вглъбен в разсъжденията си.
— Често се чудя какво ли е да намериш нещо подобно. Естествено това едва ли ще се повтори някога. Това, че гробницата на Тутанкамон е оцеляла, е уникално невероятно, едно на билион. Не мога да спра да мисля за това. Вълнението, Напрежението. Нищо не може да се сравни с това. Нищо на земята. Но пък…
Той въздъхна.
— Какво?
— Но пък въодушевлението сигурно не трае вечно. Една находка никога не е достатъчна. Човек винаги се опитва да надмине себе си. Вижте Картър. След като приключил с гробницата на Тутанкамон, прекарал последните десет години от живота си да разправя на всеки срещнат, че знаел къде е гробът на Александър Велики. Логично е да се помисли, че най-голямата находка в историята на археологията трябва да му е била достатъчна, но не. То е като Параграф 22. Посвещаваш целия си живот да вадиш на бял свят тайните на миналото и в същото време се страхуваш, че няма да останат повече тайни.
Той замълча, смръщи вежди, загаси цигарата си в облегалката на люлката и се засмя.
— Виж какво. Обзалагам се, че вече ти се ще да беше останала вътре и да помагаш в миенето на чиниите.
Очите им се срещнаха отново и сякаш съвсем независимо от останалите части от телата им, пръстите им се плъзнаха по седалката и се докоснаха. Жестът беше невинен, почти незабележим, и едновременно с това пропит с намерение. Двамата се загледаха в различни посоки. Но пръстите им останаха свързани и помежду им протече нещо необратимо.
Срещнаха се в Лондон след три дни и след седмица вече бяха любовници.
Това беше вълшебно време, най-хубавото в живота й. Той имаше апартамент на Гауър Стрийт — миниатюрна мансарда с два прашни оберлихта и без парно отопление — и това беше леговището им. Любеха се денем и нощем, играеха на табла, ядяха сандвичи в леглото, любеха се отново и се поглъщаха жадно един друг.
Той рисуваше прекрасни графики и тя се изтягаше срамежливо изчервена на леглото, докато той я рисуваше, с молив, с въглен, с пастел, покривайки лист след лист с образа й, сякаш всяка графика по някакъв начин беше официално потвърждение на единението им.
Водеше я в Британския музей и й показваше особено интересните за него експонати, разказваше историята им: плочка с клиновидно писмо от Амарна; покрит със синя глазура хипопотам; глинен чиреп с надписи от епохата на Рамзесите с рисунка на мъж, обладаващ жена откъм гърба.
— Хладно е желанието на кожата ми — преведе й веднъж надписа в долната част на камъка.
— Моето пък не е — засмя се тя, сложи ръце на главата му и го целуна страстно, без да обръща внимание на многобройните посетители наоколо.
Посетиха и други музеи — този на Питри, на Бодлейан, на сър Джон Соан, където беше изложен саркофагът на Сети I — а тя на свой ред го заведе в лондонската зоологическа градина, където един неин познат, който работеше там, извади питона от клетката му и го даде на Даниел да го подържи, което изобщо не му хареса.
Родителите й в крайна сметка се бяха разделили, но тя беше толкова погълната от живота с Даниел, че раздялата им почти не я засегна. Дипломира се и записа магистърска стенен, все още без да осъзнава какво става, сякаш всичко се случваше в някаква паралелна вселена много далеч от всеобгръщащата реалност на връзката им. Беше толкова щастлива. Толкова цялостна.
— Какво повече? — попита една вечер, докато лежаха заедно след един особено изтощителен любовен сеанс. — Какво повече бих могла да искам?
— Какво повече би могла да искаш? — попита Даниел.
— Нищо — отвърна тя и се сгуши до него. — Нищо на света.