Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Не, госпожице Тагарт — внезапно каза той, уловил погледа й, — никога не сте ме виждали преди.

Тя се стресна, осъзнала, че го изучава открито.

— Откъде знаете коя съм? — попита тя.

— Първо, виждал съм снимките ви във вестниците много пъти. Второ, вие сте единствената жена, останала във външния свят, поне доколкото съм информиран, която ще бъде допусната в Дерето на Голт. Трето, вие сте единствената жена, която би имала куража — и разточителността — да остане стачкоизменник.

— Кое ви кара да сте сигурен, че съм стачкоизменник?

— Ако не бяхте, щяхте да знаете, че не тази долина, а животът на хората във външния свят е праисторически мираж.

Те чуха звука на двигател и видяха кола да спира долу, пред къщата. Тя забеляза ловкостта, с която гостът се изправи на крака, щом видя Голт в колата — ако не беше очевидната лична готовност, щеше да изглежда като инстинктивен жест на заставане „мирно“. Голт спря, когато влезе и видя посетителя си. Усмихна се, но гласът му беше странно нисък, почти тържествен, докато прецени и каза тихо, с неизказано облекчение:

— Здравей.

— Здрасти, Джон.

Тя забеляза, че ръкостискането им дойде с миг закъснение и продължи миг по-дълго, като ръкостискане на мъже, които не са били сигурни дали предишната им среща няма да е последна. Голт се обърна към нея:

— Запознахте ли се?

— Не точно — каза посетителят.

— Госпожице Тагарт, мога ли да ви представя Рагнар Данешолд?

Тя знаеше как трябва да е изглеждало лицето й, когато чу гласа на Данешолд, сякаш от много далеч:

— Не се бойте, госпожице Тагарт, не съм опасен за никого в дерето на Голт.

Тя можа само да поклати глава, преди да си възвърне контрола над гласа си и да каже:

— Не е заради това, което сте причинили на някого… а заради това, което те ви причиняват…

Смехът му я извади от моментното й вцепенение:

— Внимавайте, госпожице Тагарт. Ако започвате да се чувствате така, няма да останете стачкоизменник още дълго — и добави: — Но трябва да започнете с възприемането на правилните неща от хората в Дерето на Голт, а не на грешките им: изгубиха дванайсет години в притеснения за мен — напразно.

Той погледна Голт.

— Кога пристигна? — попита Голт.

— Късно снощи.

— Сядай. Ще закусиш с нас.

— Но къде е Франсиско? Не е ли пристигнал още?

— Не знам — каза Голт и се намръщи леко. — Питах на летището. Никой няма новини от него.

Когато тя се насочи към кухнята, Голт понечи да я последва.

— Не — каза тя — днес това е моя работа.

— Нека ви помогна.

— Това е място, в което човек не моли за помощ, нали?

Той се усмихна.

— Точно така.

Тя никога не беше изпитвала толкова голямо удоволствие от движението, от ходенето — сякаш краката й не носеха никаква тежест, сякаш подкрепата на бастуна в ръката й беше само излишен жест на елегантност — удоволствието да усеща как стъпките й очертават ловки, прави движения, да усеща безпогрешната, спонтанна прецизност на жестовете си — всичко това изпитваше, докато слагаше на масата пред двамата мъже храната им. Поведението й им показваше, че осъзнава как я гледат — държеше главата си като актриса на сцена, като жена в бална зала, като победител в мълчаливо съревнование.

— Франсиско ще се зарадва да разбере, че вие го замествате днес — каза Данешолд, когато тя се присъедини към тях на масата.

— Какво?

— Видите ли, днес е първи юни, и ние тримата — Джон, Франсиско и аз — закусваме заедно на всеки първи юни през последните дванайсет години.

— Тук ли?

— Не и в началото. Но да, тук, откакто тази къща беше построена преди осем години — той вдигна рамене с усмивка. — За човек, който има зад гърба си повече векове традиции от мен, е странно, че именно Франсиско нарушава нашата собствена традиция.

— Ами господин Голт? — попита тя. — Колко века има той зад себе си?