Опасна дарба или поредният Фауст

— Невъзможно е да знам предварително в кой точно момент ще искам да се върна. Разбера ли, че съм сгрешил, моментът вече си е отишъл.

— Така е — отвърна мадам Вилрой с доволна усмивка. — Точно затова трябва да следиш нещо през цялото време. Не можеш да се сетиш, че ти трябва, чак когато сгрешиш. Тогава вече е твърде късно.

— Трудна работа — поклати глава Валентин.

— Така е, Валентин. Затова я наричат лъжа. Налага се да помниш много подробности, за да успееш.

— А наистина ли е лъжа? Имам предвид, че нещата, които поправям, когато се връщам назад във времето, технически никога не се случват, нали така?

— В известен смисъл. Виждаш ли, Валентин, всъщност времето не съществува. Това е просто път, пътека, по която вървят хората. Само че повечето не могат да се връщат назад-напред. По-голямата част пътуват с влака, право напред, носят се с все по-голяма скорост към смъртта, по предварително определено разписание, за което отговаря някой друг. Ти, скъпи мой, си единственият, който върви пеша. Ти можеш да се върнеш назад и пак да продължиш напред, да преживяваш едни и същи неща отново и отново. Понякога можеш да промениш трасето на влака. Но хората все пак знаят как е трябвало да стане. По някакъв начин усещат лъжата. Затова трябва да внимаваш. Иначе могат да разберат и да те намразят.

— Използвам този стар хронометър — Валентин прокара пръст върху капака на вехтия секундомер. — Той постоянно изостава, ритъмът му се променя. Опитвам са да запомня пропуснатите удари.

— Това е добро начало — отвърна мадам Вилрой.

Валентин пристъпи по-близо до нея.

— Може ли да се упражняваме заедно?

— Не — отвърна красивата гувернантка и отмина.

Валентин сведе очи към часовника върху дланта му.

Въпреки силата, която притежаваше, всеки дребен отказ го изтощаваше, караше го да се чувства като малко дете. Именно това чувство мразеше най-силно — чувството, че е бил използван, че не е обичан, че не е нищо особено. Не е нищо особено за нея. Бавно сви юмрук около стария часовник. Той потръпна и спря да тиктака. Валентин въздъхна тежко и се върна при празната маса. Седна върху един стол, напоен с портокалов сок, огледа пръснатата по пода храна и строшения уред в юмрука си. Затвори очи и се върна назад, към онова, което трябваше да се случи, към мига, в който се забавляваше.

— Да, истинска е.

— Не, не е!

И отново кухненската маса се вдигна неочаквано във въздуха (дори млякото в каничката описа същата дъга като предния път, забеляза Валентин), обърна се на една страна и падна на пода. След това Кристиан каза:

— Престанете да се карате!

Този път, в последвалата пауза, Валентин се облегна назад и каза:

— Кой друг смята, че Вилрой е готина мадама?