Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Не. Защо да си говоря с него? Откъде ти хрумна!
— Ми не знам. Когато сте двама, сте по-силни… освен това, нали знаете, че той има голям жизнен опит! Разказвал ми е разни неща от живота си. От времето преди изпитанието, което едва не го убило…
— Така ли — отвърна Ифижени, явно напълно безразлична към разказа на Зое.
— Едно време даже е работил в киното… Може да ви разказва за много звезди, които е познавал отблизо… От малък е започнал да работи в киното, по онова време в Париж се снимали много филми! Бил момче за всичко. Възможно е все още да е запазил някои връзки.
— Ама аз не съм кинозвезда, аз съм портиерка. Той представа си няма от тази работа.
— Човек никога не знае… — въздъхна Зое загадъчно.
— Винаги съм се справяла сама, нямам намерение да се залепям до някого, за да се преборя с неприятностите! — просъска Ифижени. — Знаете ли? Той ме излъга за годините си. Онази вечер от малкия му джоб му изпаднаха документите и успях да зърна личната му карта. И какво да видя! Подмладил се е с пет години! Не е на шейсет, а на шейсет и пет! Ако добре съм пресметнала… Иска да се прави на интересен и на неустоим. Освен това мъжете носят само неприятности, повярвай ми, малката ми. Бягай от тях, ако имаш капка разум…
— Когато имаш с кого да споделяш, не си толкова тъжен… — не отстъпваше Зое.
Ифижени стана, събра от пода червилото и бонбоните, които бяха изпаднали от джоба й, и си тръгна, като гъргореше и повтаряше: влюбен, влюбен, като че ли това ще оправи нещата!
Жозефин и Зое я чуха да тряска вратата.
— Ето те отново в ролята на самарянка — усмихна се Зое.
— Самарянката едва държи очите си отворени и утре ще мисли по въпроса. Ти в колко часа трябва да ставаш?
Жозиан влезе в хола, където завари сина си Младши. Връщаше се от „Монопри“ и влачеше след себе си количка с пресни плодове, зеленчуци, риби с лъскави кореми, зеленчуци със зелени листа, пълни с хлорофил, крехко бутче от агънце сукалче, няколко рула прозрачно фолио, почистващи препарати, бутилки минерална вода и портокалов сок.
Спря и опечалено погледна сина си, който седеше във фотьойла с книга на коленете. Облечен като английски колежанин, сив фланелен панталон, морскосиньо спортно сако, бяла риза, вратовръзка на сини и зелени райета, черни маратонки. Истински малък господин. Четеше и едва вдигна очи от книгата да я погледне.
— Младши…
— Да, майко…
— Къде е Гладис?
Гладис беше новата домашна помощничка. Млада жена от остров Мавриций, стройна и висока, когато бършеше праха, тя кършеше снага в ритъма на музиката от компактдиска, който пускаше на уредбата. Беше бавна и небрежна като прислужница, но пък обичаше децата. И Господ. Започна да чете Библията на Младши и го удряше през пръстите, ако той кажеше малкия Исус! Казваме Великия Исус! Исус е голям, той е Господ Бог, твоят Бог, когото ти всеки ден трябва да възхваляваш. Алилуя! Бог е нашият пастир, той ни води към зелените пасбища на върховното щастие. Младши бе омагьосан от речника на Гладис, а Жозиан си отдъхна, защото най-накрая бе намерила бавачка, която той, изглежда, приемаше.
— Замина…
— Как така „замина“? Къде отиде? На пазар, до пощата да пусне писмо, да купи едно Лего…
При думата „Лего“ Младши сви рамене.
— Лего за кого? На твоята възраст още ли си играеш с конструктор?
— Младши! — изрева Жозиан. — Престани! Чуваш ли, стига вече… стига…
— Подигравки. Да, права си, майко, бях непочтителен. Моля те за извинение.
— И престани да ме наричаш „майко“! Наричай ме „мамо“, а не „майко“…
Той отново бе потънал в книгата си и Жозиан се тръшна срещу него на една черна кожена възглавница, като жестикулираше, сякаш размахваше кадилница, и полагаше неимоверни усилия да проумее какво се случва. Господи! Господи! Какво ви сторих, че ми изпратихте това… този… Думи не намираше да определи Младши. Направи още едно усилие и попита:
— Всъщност къде отиде Гладис?
— Напусна. Нямала повече сили да ме понася. Твърди, че не може да чисти къщата и едновременно да ми чете „Характери“ на Лабрюйер. Освен това според нея това била книга на мъртвец, на труп, твърди, че не трябва да тревожим покойниците, по този повод разгорещено поспорихме.