Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Да не би да се срамуваш от мен? — попита Младши, пламвайки.
— Не… не се срамувам, но изпитвам неудобство… Искам да съм като другите майки, а теб изобщо не те интересува. Оня ден, когато излизахме, викна на портиерката, привет, клюкарката, и тя едва не си глътна ченето!
Младши отривисто се засмя и се почеса по ребрата.
— Тя не ми харесва, гледа ме странно, погледът й направо ме отвращава…
— Да, ама аз трябваше да й обяснявам, че не е чула добре, че не си казал „клюкарката“, а сигурно нещо друго, може би, че отиваме в парка… Тя те изгледа със странно изражение и ми заяви, че си много развинтен за възрастта си…
— Предполагам, че е искала да каже „развит“.
— Може би, Младши… това е без значение, важното е, че ако ме обичаше, нямаше да се държиш по този начин, да нямам минута спокойствие при мисълта какво ли ще изтърсиш в най-неподходящия момент!
Младши обеща да се постарае.
От гърдите на Жозиан се откърти дълбока, безнадеждна въздишка.
Този ден двамата отидоха в парка Монсо. Младши се съгласи да облече каквото му предложи майка му, съвсем подходящо облекло за възрастта му, гащеризон и топло яке, обаче отказа количката. Стараеше се да прави широки крачки, така развивал големия адуктор и плантарните мускули.
Влязоха в парка като всички останали, както е прието, без да се набиват на очи, преминавайки през високия портал от ковано желязо. Хванати за ръце и блажено усмихнати. Жозиан седна на една пейка и подаде на Младши топка. Застанал неподвижно, той остави топката да подскочи и да се търкулне до едно момченце на неговата възраст. Казваше се Емил и Жозиан често го виждаше в парка с майка му, очарователна жена, която й кимаше, широко усмихната. Жозиан се надяваше двете да се сприятелят.
Двете момчета си поиграха известно време, но Младши играеше… някак си… с известно безразличие. Усещаше се, че едва се сдържа. Хвърляше топката на Емил, който безуспешно се опитваше да я пресрещне, падаше и доста трудно се изправяше. Смотаняк!, процеди през зъби Младши. Майката на Емил не го чу. Тя следеше с умиление играта на двете деца.
— Сладки са, нали? Добре си играят двамата…
Жозиан кимна, щастлива, че най-накрая и тя е станала нормална майка с нормален син, който играе нормално със свой връстник. Времето беше хубаво, колоните на гръцкия храм искряха с меката белота на огрения от зимното слънце бял камък, брезите, буковете и орехите размахваха изтънелите си клонки, които мразовете все още не бяха оголили напълно. Един ливански кедър поклащаше царствено пищната си широка корона, без да се страхува от вихрушките, зелените петна на грижливо поддържаните тревни площи се открояваха и действаха успокоително на очите.
Жозиан откопча едно копче на вълненото си манто, за да даде простор на напиращата вълна от щастие. Скоро щеше да стане време за следобедна закуска, щеше да извади от чантата си пакет със сладки и биберон с портокалов сок. Като всяка майка. Като всяка майка, повтаряше си тя, побутвайки с върха на обувката си белите камъчета по алеята.
Точно в този момент майката на Емил предложи:
— Какво ще кажете, ако малкият Марсел дойде вкъщи някой следобед да си поиграят двамата с Емил? Живеем наблизо и двете с вас ще пием чай и ще си побъбрим…
Жозиан се почувства на седмото небе от щастие. Рееше се из въздуха, докосваше червения клен, спускаше се към зелената трева, изстрелваше се отново нагоре, разтреперана от вълнение. Най-после си намери приятелка! Майка, с която да си разменят готварски рецепти, лекарства за никнещите зъбки, за висока температура, кожни обриви, всякакви информации за училища, ясли и почасови занимални. Замърка от удоволствие. Бе открила разковничето на майчинския си проблем: всеки ден ще кара Младши да влиза в ролята на бебе за няколко часа, в които ще го разхожда, ще го показва, ще му бърше носа, ще го глези, а през останалото време ще го остави да си чете всякакви книги, учебници по история, сборници по математика, каквито пожелае. В края на краищата, не беше голяма философия, само трябваше да се правят отстъпки и от двете страни.
Вече си представяше дълги следобеди, в които самотата й ще е избледнял спомен, двете хлапета ще гукат, докато тя разтваря сърцето си пред новата си приятелка. А кой знае, въодушевяваше се тя, може дори да организираме и семейни вечери. Да излизаме семейно. Да ходим на кино, на театър. И защо не, да играем канаста. Ще си имаме приятели. Нямаме кой знае колко двамата с Марсел. Той непрекъснато работи. На неговата възраст! Крайно време е да започне да се щади… Скоро ще навърши шейсет и девет! Не е разумно изобщо да не си почива и да се труди като каторжник.