Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Значи, напусна… — повтори Жозиан, смазана. — Повече не може да продължава така, Младши! Тя е шестата за последните шест месеца.
— Кръгло число. Забележително. Излиза, че наемаме прислужници на месец.
— Кажи ми, какво направи? Струваше ми се, че беше започнала да свиква…
— Не може да понася стария Лабрюйер. Според нея нищо не му се разбирало, не пишел на френски. Твърди, че червеите, които гъмжат в трупа му, ни предизвикват. Помоли ме да сляза на земята, в нашето време, и за да й доставя удоволствие и да й намеря занимание, й предложих да ми намери едни мокасини, защото тези маратонки с лепенки никак не подхождат на облеклото ми. Тя отвърна, че не можела да го стори, и понеже продължих да настоявам, накрая се разфуча и заяви, че напуска. Затова се опитвам да се науча да чета и мисля, че ще се справя. Съединявайки звуци и срички, съчетавайки ги по биноми, не е толкова сложно…
— Господи! Господи! — продължаваше да се вайка Жозиан. — Какво ще правим с теб? Даваш ли си сметка, ти си само на две години, Младши! Не си на четиринайсет!
— Предлагам ти в моя случай да пресмяташ годините като при кучетата, умножаваш ги по седем и получаваш четиринайсет… В края на краищата, не съм по-долу от едно куче.
След което добави, изпълнен със състрадание към смаяната си майка:
— Не се тревожи, скъпа майко, ще съумея да се справя в живота, аз лично не се безпокоя в това отношение… Какво вкусно напазарува? Ухае на пресен зеленчук и сочно манго.
Жозиан не го чу. Беше се отнесла някъде. Години наред исках да имам дете, чаках и се надявах, с месеци обикалях по разни специалисти и денят, в който разбрах най-сетне, най-сетне… че ще стана майка, бе най-щастливият в живота ми…
Спомни си как притича през двора на фирмата на Марсел, за да отиде при Жинет, приятелката й, да й съобщи радостната новина, как се уплаши да не навреди на бебето, когато падна на павираната настилка и си изкълчи глезена, как двамата с Марсел преклониха глави, коленичили пред божественото дете… Непрекъснато го сънуваше това бебе, мечтаеше да го издокарва в сини ританки, да целува сладките му ръчички, да се радва, гледайки го как прави първите си крачки, как пише първите буквички, срича първите думички, мечтаеше да получава поздравителни картички за празника на майката, изпълнени с нескопосано написани изречения, които щяха да карат сърцето й да прелива от щастие, разкривени пожелания, надраскани с цветни моливи. „Честит празник, мамо…“.
Мечтаеше си.
Все още мечтаеше да го извежда на разходка в парка Монсо, да му завърже за китката конче на колелца и да го гледа как го бута из постланите с чакъл алеи, под големия червен клен. Мечтаеше да го види омазан с шоколадова бисквита и да му избърше муцунката, мърморейки, какво си направил, сърчице мое, любов моя, притискайки го до себе си, щастлива, неимоверно щастлива да го гушка до гърдите си и да му се кара, защото не можеше да го гушка, без да му се кара. Мечтаеше как ще го заведе на училище през първия учебен ден и ще го предаде в ръцете на учителката, подсмърчайки, как ще го гледа през прозореца и ще му маха с ръка успокояващо, всичко ще е наред, как той ще се разреве на раздяла, мечтаеше да го научи да оцветява, да се люлее, да хвърля хляб на патиците, да тананика глупави броилки, ала-баланица, турска паница… двамата щяха да се заливат от смях, защото нямаше да може да произнася звука „р“.
Мечтаеше…
Мечтаеше да прави нещата едно след друго, без да бърза, спокойно, да расте заедно с него, държейки го за ръка, да му помага по дългия жизнен път…
Мечтаеше да има дете като всички деца по света.
И ето че се оказа майка на едно свръхнадарено момченце, което на две годинки се учи да чете, сричайки Лабрюйер. А и какво ли може да означава „бином“?
Жозиан вдигна очи към сина си и го заразглежда. Беше затворил книгата и я наблюдаваше доброжелателно. Тя въздъхна, ох, Младши… поглаждайки с ръка брадата на праза, който стърчеше от пазарската количка.
— Нека смело да си признаем нещо тъжно и болезнено за теб, скъпа майко, аз не съм обикновено, средностатистическо дете, а и отказвам да се държа като кретените, с които ме караш да общувам в парка… Жалки хлапета, които се изтърсват по задник и се дерат, ако им извадят биберона от устата.
— Не искаш ли да направиш едно малко усилие и да се опиташ да се държиш като останалите дечица на твоите години, поне когато сме сред хора?