Проклятието на черната луна

Форсирах двигателя. Гърленото ръмжене беше увеличено от близките стени на уличката и аз се разсмях шумно. Ето това е вайпърът – мускули и мъжественост, а когато ги имаш в големи количества, се перчиш.

Отдясно на мен огромната Сянка се изду, почти затъмнявайки сградата зад нея. Промърморих нещо, което би накарало майка ми да се свие, но задържах ръце на волана и на скоростния лост. Нямаше да има повече среден пръст към чудовища с неизвестни параметри. Бях чувала за случаи на гняв на пътя, преминали в убийство заради много по-дребни неща и не виждах смисъл да предизвиквам вече враждебна Сянка, която ме усещаше далеч повече, отколкото ми харесваше.

Да караш хубава кола за мен е нещо много подобно на секс. Или нещо много подобно на това, което продължавам да мисля, че трябва да бъде сексът – цялостно телесно изживяване, изумително за всички сетива, което те води на места, на които не си бил, с мощен ефект, който те оставя без дъх и докосва душата ти. Вайпърът беше много по-задоволяващ от последния ми приятел.

Надух музиката и подкарах бързо в нощта. Не мислех за това, което стана днес. Имах цял следобед да мисля за него и бях взела някои решения. Времето за мислене беше свършило. Беше време за действие.

На двайсет минути от манастира, насред нищото, заобиколена от твърде много овце и твърде малко огради за мое успокоение в такава скъпа кола, аз отбих от тъмния тесен път с две платна, огледах се наоколо, за да съм сигурна, че растяха трева и зеленина и че това е свободна от Сенки зона, все пак оставих фаровете да светят и се измъкнах от колата.

Нещото на езика ми ме тревожеше откакто В’лане го беше сложил там. Не знаех колко дълго ще мога да го търпя. Но в момента се радвах, че го имах.

„Ако имаш нужда от мен, отвори уста и аз ще бъда там!“ – беше казал. Не бях помисляла, че ще го използвам след по-малко от двайсет и четири часа, но имаше нещо, което трябваше да свърша тази вечер и се нуждаех от подкрепление. Сериозно подкрепление. Имах нужда от нещо, което да разтърси света на Роуина, а Баронс просто не пасваше така, както Сийли принцът.

Опитах се да реша какво можеше да представлява нуждата от него по начин, който щеше да освободи това, което продупчваше езика ми. Просто да мисля за него? Не би могло да е това. Наполовина мислех за него цял ден. Той къкреше на края на умствената ми печка, откакто беше поставил своето гърне там, сякаш знаеше, че така ще стане. Може би с времето щях да свикна с нашественика. Съмнявах се.

– В’лане, нуждая се от теб – казах на нощта и изругах, ала нещото в устата ми не помръднеше.

Задавих се. Нещото се разви и удари в зъбите ми. Изплюх го конвулсивно. Нещо меко и тъмно избухна от устата ми, удари въздуха и изчезна.

– Шийте зрящ!

Завъртях се. В’лане беше зад мен. Отворих уста и отново я затворих, тъгуваща за добрите стари дни на мобилните телефони. Може би, както предупреждаваха експертите, радиацията наистина щеше да изпържи мозъка ми след десетилетия многократна употреба, но вече се чувствах изпържена от единствения път, когато използвах методите на Фае за комуникация.