Проклятието на черната луна

– Получих го в бой с други Шийте зрящи. Изплъзвай се, Баронс, но не се дръж с мен като с идиот!

– Знаех, че си наблизо снощи. Промених маршрута си, за да съм сигурен, че си в безопасност. Как мина боят? Ти... невредима ли си?

– Предимно. Не се тревожи! Непокътната съм на всички места, от които имаш нужда. Не бой се, твоят ОС детектор е тук! – ръката ми се плъзна по основата на черепа. – Дамгата ли е? Толкова лесно ли можеш да ме намериш с нея?

– Усещам те, когато си близо.

– Това е гадно – казах горчиво.

– Мога да я премахна, ако искаш – каза той. – Ще бъде... болезнено – яркият му взор срещна моя и дълго се взирахме един в друг. В тези обсидианени дълбини видях мрака от пещерата на Малуш, отново вкусих собствената си смърт.

В аналите на историята жените са плащали цена за защита. Някой ден аз няма да имам нужда.

– Ще я преживея. Къде е манастирът, Баронс?

Той написа „Манастир Арлингтън“ и адрес на парче хартия, свали карта от библиотеката и го отбеляза с Х. Беше на няколко часа от Дъблин.

– Искаш ли да те придружа?

Поклатих глава.

Той ме проучи за един дълъг момент.

– Тогава лека нощ, госпожице Лейн!

– А откриването на ОС? – не бяхме го правили с дни.

– Сега съм зает с други неща. Но скоро.

– С какво си зает? – беше безвреден като въпрос. Понякога той отговаря на такива.

– Наред с другите неща, проследявам купувачите на Копието – каза той, напомняйки ми, че беше получил няколко имена от лаптопа на Малуш в пещерата – съперници в аукцион за безсмъртното оръжие. Представих си, че се опитва да открие какво притежават те, което той искаше, и щяхме да ги оберем, щом той имаше карти на мястото и план. Търсене на ОС изгря на хоризонта. Стреснах се от мисълта, че го чакам с нетърпение.

Баронс наклони тъмната си глава и замина. Загледах вратата, след като вече го нямаше. Имаше времена, когато ми се искаше да се върна към ранните ми дни с него, когато мислех, че е просто арогантен мъж, просто човек. Но той не беше и ако има нещо, което научих в последните няколко месеца по някои от най-болезнените начини, е, че няма връщане назад, никога. Стореното – сторено, мъртвите остават мъртви (е, предимно; Малуш имаше някои проблеми с това) и всички съжаления на света не могат да променят нищо. Само ако можеха, Алина щеше да е жива, а аз дори нямаше да бъда тук.

Вдигнах телефона и набрах номера, който бях открила по-рано. Изобщо не бях изненадана, че някой отговори в такъв късен час в Корпорация „Бързи пощи“ – дъблинската куриерска служба, която приютяваше велосипедните Шийте зрящи на Роуина, които следяха какво се случва вътре и около града под прикритието на доставка на писма и пакети.

Техният дом – манастирът, беше далеч от града и бях вдървено осведомена, че Роуина е там сега.

– Добре. Кажете на старицата, че ще бъда там след два часа – казах и затворих.