Проклятието на черната луна

Нямаше да сложа смъртта на Шийте зрящ в тази кутия. Беше нещо, с което трябваше да се справя, за да продължа да преследвам целите си.

– Защо не помолиш приказния ти малък приятел да те отведе там, където искаш да отидеш?

Това беше идея, но имаше някои подробности, прикачени към нея, за които още не бях мислила. Освен това у дома, когато бях наистина разстроена от нещо (например да счупя нокът в ден, в който съм дала добри пари за маникюр или да открия, че Бетси е ходила до Атланта с майка си и си е купила същата розова рокля за бала като мен, напълно проваляйки преживяването ми), обикновено се качвах в колата, надувах музиката много силно и карах с часове, докато не се успокоях.

Имах нужда да карам сега, да се изгубя в нощта и исках да усещам тътена на стотици препускащи коне под мен, докато го правех. Тялото ми беше натъртено на дузина места. Емоциите ми бяха изцяло в черно и синьо. Днес бях убила млада жена. Престъпление или опущение, тя беше мъртва. Проклех прищявката, която ме беше довела до избора на точно този момент да извадя оръжието си, а нея – да се нахвърли точно в този момент.

– Нямам настроение да питам моя приказен малък приятел.

Устните на Баронс трепнаха. Почти го накарах да се усмихне. Баронс се усмихва толкова рядко, колкото слънцето се показва в Дъблин, и има същия ефект върху мен – кара ме да се чувствам стоплена и глупава.

– Предполагам, че няма да го наречеш така следващия път, когато го видиш и да ми позволиш да гледам реакцията му.

– Не мисля, че може да стане, Баронс – казах сладко. – Никой не се задържа наоколо, когато ти се появиш. Проклето нещо! Почти сякаш всички са уплашени от теб – сладникавият ми хумор прогони призрака на усмивка от устните му.

– Точно определена кола ли имаш предвид, госпожице Лейн?

Тази вечер исках груби мускули.

– Вайпъра.

– Защо да ти позволя да го вземеш?

– Защото си ми длъжник.

– Защо да съм ти длъжник?

– Защото те търпя.

Той се усмихна, наистина се усмихна. Изсумтях и отместих поглед.

– Ключовете са в него, госпожице Лейн. Ключовете от гаража са в горното чекмедже на бюрото ми, от дясната страна.

Погледнах го остро. Това отстъпка ли беше? Да ми каже къде държи ключовете. Или може би предложение за по-дълбоко и по-доверчиво съдружие?

– Разбира се, ти вече знаеш това – продължи той сухо. – Видяла си ги там последния път, когато си слухтяла в кабинета ми. Изненадах се, че не си се опитала да ги използваш, вместо да чупиш прозореца ми. Можеше да ми спестиш раздразнението.

Баронс заслужаваше да бъде дразнен. Той е най-дразнещият... каквото и да е... който някога съм срещала. Нощта, когато бях разбила прозореца, за да вляза в гаража му, не ми беше хрумнало да изпробвам тези ключове, защото бях сигурна, че държи някоя огромна, мрачна тайна, заключена там, и със сигурност не би оставил ключовете да се търкалят наоколо. (Той наистина държи някаква огромна, мрачна тайна там, просто още не съм открила как да стигна до нея.) Беше хванал нощния ми взлом с видеокамерите, скрити в гаража, и беше оставил уличаващото доказателство пред вратата на стаята ми.