Тайните на Марсилия

Господин Ростан беше ловък хитрец. Трупаше парите си спокойно и безсъвестно. За да прикрие истинската си дейност, бе създал банка; плащаше си данъците, положението му бе съвсем законно. Дори понякога, за да хвърли прах в очите, отпускаше кредити със същия лихвен процент като събратята си, банкерите от града. Но в службата имаше една, така да се каже, задна стаичка, в която с удоволствие кроеше измамите си.

Шест месеца след откриването на банката застана начело на група лихвари – същинска банда, която му повери капиталите си. Комбинацията бе патриархално проста: тези, на които лихварството бе в кръвта, но не смееха да рискуват сами в спекулата, му представиха парите си и го помолиха да ги задвижи; така в ръцете му попаднаха значителни средства и той ги използваше както намери за добре.

Собствениците на средствата си останаха в сянка. Той тържествено се ангажира да дава заеми с огромни лихви от петдесет, шестдесет, дори осемдесет процента. Всеки месец участниците в сделката се събираха в дома му, изслушваха отчета му и си поделяха печалбите, но той винаги успяваше да запази за себе си по-големия дял, да открадне от крадците.

Негови жертви бяха най-вече дребните търговци. Когато някой от тях идваше при него в деня преди изплащането на полици, предлагаше му невероятно тежки условия. Но търговецът винаги приемаше; така годишно довеждаше до фалит около петдесет търговци. Не изпускаше случай да взема пари: даваше назаем дори сто су на продавачката на зарзават, както и хиляда франка на някой месар. Редовно прибираше пари от целия град; не пропускаше случай да даде десет франка днес, за да получи дванадесет утре. Дебнеше богаташките синчета, гуляйджиите, които пилееха парите си; пълнеше шепите им със златни монети, за да могат да харчат още повече. Обикаляше селата, изкушаваше селяните и когато реколтата беше лоша, изкупуваше на безценица късче по късче фермите и нивите им.

Така къщата му се превърна в истинска яма, в която пропаднаха цели имоти. Посочваха се отделни хора и цели фамилии, които бе разорил. Никой не знаеше тайните механизми на занаята му. Сочеха с пръст неговите длъжници – богати хора, бивши министерски чиновници, търговци, дори работници. Но никой нямаше доказателства. Банкерът си плащаше данъците и това го правеше неуязвим. А и беше много хитър, за да се остави да го хванат.

Откакто се зае с лихварството, Ростан само веднъж бе попаднал в затруднено положение. Около историята се вдигна голям шум. Една знатна дама бе взела в заем от него доста крупна сума; силно набожна, бе разпиляла богатството си, давайки щедри помощи наляво и надясно. Той знаеше, че е останала без всякакви средства, и поиска от нея да му подпише полици от името на брат си. С тези фалшиви книжа в ръцете Ростан бе сигурен, че ще накара брата да плати, за да потули скандала. Гореспоменатата дама бе принудена да подпише. Милосърдието ѝ я бе разорило, слабият характер я бе подвел. Сметките на банкера се оказаха много точни: първите полици бяха изплатени; но тъй като пристигаха все нови и нови, братът не издържа и сметна за необходимо да проучи нещата. Отиде при Ростан и заплаши, че ще се разправи с него. Каза му, че предпочита позора на сестра си пред този мошенически грабеж. Обезпокоен от подобен развой на нещата, лихварят побърза да върне полиците, които все още бяха у него. Впрочем не изгуби нито су: бе дал заем със стопроцентова лихва.