Възрастите на Лулу

живота си от Чамбери. Вече отмина времето й да се радва на мраморен вход, портиер в тъмносин костюм и централно газоподаване.

Въртяхме се по широките безлюдни улици и единственото, което се движеше, бяха знамената на посолствата, малки и смешни парцалчета в сравнение с могъществото, което излъчваха големите остъклени фасади. Това не е Мадрид, беше мисълта, която нахлуваше в главата ми, щом минех оттам. Не се вместват в тоя таКа хаотичен и хибриден град — истински теоретически и практически урбанистичен провал; провал на движението, на образованието, на политиката, на религията — няма катедрала, на порнографията — няма китайски квартал, с една дума, истински провал. Единственото място, в което може да се живее с удоволствие, защото никой не пита нищо, защото всички са никой и можеш да излезеш за хляб по чехли и престилка и никой няма да те погледне. Ще ти поднесат чинийка с аншуа заедно с поръчаната бира в шумните барове с мръсни подове, с винаги ухаещи на готвен нахут домашни дворове и жени, които пеят „Ай Кампанера”, когато простират дрехите си, макар и околните да не го желаят. Фантасмагоричен град, в който любопитните портиери вечно питат „къде отивате?”, а вие ядосано отговаряте: „Какво по дяволите ви интересува”, провинциален, скучен и претенциозен народ сред огромен град, за който всички казват, че бил село.

Няколко улици по-надолу се намираше „Тетуан де лае Викториас”, красиво име. После „Браво Мурильо” с хаоса, печените стриди и магазините с пожълтели от времето надписи: „Ликвидация поради преместване.” Никога не се преместват, но винаги има някой наивник, който се лови на въдицата за несъществуващо намаление на цените. Движехме се от другата страна, пресякохме булевард „Кастеляна”, минахме близо до стадион „Бернабеу” и Пабло извади ръката си от прозорчето, като виреше показалеца и малкото пръстче — знак, с който слагаше рога на неприятелския стадион, нещо като ритуал, който никога не забравяше да направи. Продължихме по-нататък, отминавайки отляво и отдясно малки вилички, и тогава се сетих отново за Ели, който сигурно беше от отбора на Мадрид като всички новопристигнали. Можеше ли един испанец да потисне чувството си към футбола, решавайки да се превърне в жена? Като че ли на педалите не им харесваше поначало футболът или може би греша? Попитах Пабло: „Слушай, харесва ли им на педерастите футболът”, но и той не знаеше. Имахме няколко приятели, на които футболът не се нравеше, но се съмнявах, че това е от криворазбраната суета на интелектуалчетата...