Където злото властва

Йенс Дале не знаеше нищо за това. Уд Сингсакер си говореше с него за времето, за „Розенборг”[17] и за препаратите за миене на коли. Като че ли последната тема вълнуваше най-много Дале. Бе разбираемо, защото той миеше колата си най-малкото веднъж седмично и рядко допускаше небрежност в това занимание. Процедурата можеше да отнеме няколко часа. Понякога Сингсакер успяваше да отскочи за нещо до града и да се върне, а съседът му лъскаше през цялото това време колата си. Като полицай Уд разбираше, че такива подробни сведения за автолюбителските навици на съседа му често пъти казват повече за човека, отколкото и най-интимните подробности.

А днес, по думите на Йенс Дале, колата му била много мръсна. Сингсакер бързаше, но все пак спря, за да не се покаже неучтив. Дале бил прекарал почивните дни с децата извън града и се върнал вкъщи едва сутринта, когато жена му била отишла вече на работа. Ако Сингсакер си спомняше правилно предишните им разговори, жената на Йенс се казваше Гюн Брита Дале и работеше в библиотеката „Гюнерус”.

- Настилката от шосето до нас напълно се размеква през есента. Ще е по-добре, когато стегне студ и завали сняг - усмихна се Йенс Дале.

На Сингсакер му се наложи да вдигне глава, за да хване погледа му. Дале бе по-висок от два метра и се обличаше хубаво - винаги с риза и вратовръзка, дори и когато миеше колата си. Сингсакер знаеше, че Йенс е по професия археолог, и не преставаше да се учудва, че човек с неговия ръст, при това любител на скъпите дрехи, си бе избрал такава специалност. Въобще не можеше да си представи как Дале пълзи на четири крака около огнища от каменния век и чопли от земята останки от някакъв боклук. И това бе логично, защото напоследък Дале не се занимаваше с това. Като служител в Музея по природна история той не клечеше, а седеше зад солидно бюро. При такава работа лесно можеш да си освободиш понеделнишката сутрин, за да си измиеш колата, предположи полицаят. А самият Сингсакер трябваше да тръгва. Казвайки: „Засега”, той изведнъж съобрази, че знае за Йенс Дале много повече, отколкото археологът за него. И сега не бе казал къде отива, и едва ли някога бе споменавал къде работи.

С бърза и широка крачка, от която бе отвикнал през последните месеци, той мина по „Бакегате” и стъпи на моста, водещ към центъра на града. Излизайки, бе облякъл черен пуловер, поло, дънки и яке. След дъждовния уикенд понеделникът бе неочаквано ясен и топъл. Преминал моста, той зави надясно към „Хепмангат” и тръгна по тротоара покрай „Олафсхален”, пресече Братерканален и се озова точно пред сградата на полицията. Тя изглеждаше точно така, както и през студения декемврийски ден миналата година, през който за последен път си бе тръгнал от нея. Постройката бе в същия псевдоморски стил, както и повечето къщи около Бединген. Своеобразен хибрид от нефтена платформа, корабостроителница и датски ферибот. А по средата й се издигаше сива циментова кула, на която по военен маниер бе написано: „Полиция”. Бе направо като нов боен кораб на полицията на Тронхайм. Откакто се бяха преместили в тази сграда преди шест години, той се чувстваше не в свои води тук. Всъщност предишната сграда на полицията също не бе „негови води”, така че това нямаше значение. Приближавайки се до служебния вход, той почти се задъха. Кожата под косата, точно на мястото, където бе белегът, леко го пробождаше.