Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Алан прие, но отбеляза, че нищо добро няма да излезе, ако всеки ден разказват на някого за това как двамата с Юлиус крадат чужди куфари, убиват собствениците им, когато се опитват да си ги вземат обратно, а след това старателно ги опаковат в дървени сандъци за износ в Африка.

Юлиус смяташе, че приятелят му преувеличава. Досега само един човек се бил простил с живота си, а и той си го заслужавал. Ако успеели да се покрият за известно време, докато нещата се поуталожат, нямало да се налага броят на жертвите да нараства.

На това столетникът отвърна, че е намислил нещо друго. Предложи да разделят съдържанието на куфара между четиримата: Алан, Юлиус, Бени и Хубавицата. Тогава нямало да има риск последните двама да се раздрънкат пред неподходящи хора. Освен всичко останало можели да прекарат заедно лятото в Езерната ферма, а след това онези от мотоклуба сигурно ще са се отказали да ги търсят, ако изобщо ги търсят, но можело да се предположи, че така стоят нещата.

– Двайсет и пет милиона за нощувка и храна в продължение на няколко седмици – въздъхна Юлиус, но се съгласи с Алан.

Срещата в кухнята приключи и двамата старци се върнаха във всекидневната. Алан помоли Хубавицата и Бени за още трийсет секунди търпение, а през това време Юлиус се качи в стаята си и не след дълго се върна с куфара. Постави го върху дългата маса в средата на всекидневната и го отвори.

– С Алан решихме, че ще делим всичко по равно – на четири.

– Мамичката му! – възкликна Хубавицата.

– Ще делим по равно? – попита Бени.

– Да, но ще трябва да върнеш твоите сто хиляди обрат­но – обясни Алан. – Както и рестото от парите за бензина.

– Мамичката му! – повтори Хубавицата.

– Хайде всички да седнем, за да обясня – каза Юлиус.

На Хубавицата й беше точно толкова трудно да приеме частта с трупа, колкото и на Бени, но бе силно впечат­лена от Алан, който бе избягал през прозореца и просто бе изчезнал от предишния си живот.

– И аз трябваше да направя същото още на втората седмица, след като се ожених за онзи идиот.

Спокойствието се завърна в Езерната ферма. Хубавицата, следвана от Бъстър, отново отиде до града за продукти. Купи храна, напитки, дрехи, тоалетни принадлежности и какво ли още не. Плати всичко в брой, с банкноти от по петстотин крони.

Инспектор Аронсон разпита свидетелката от бензиностанцията в Мьолбю – служителка по охраната в магазина на възраст около петдесетте. Както професията й, така и начинът, по който описа наблюденията си, я правеха надежден свидетел. Жената разпозна Алан на снимки от празненство по случай нечий рожден ден в старческия дом отпреди няколко седмици. Снимките бяха любезно предоставени от старшата сестра Алис не само на полицията, но и на представители на медиите, които бяха проявили интерес.

Инспектор Аронсон с неохота призна пред себе си, че предишния ден не бе постъпил правилно, като бе пренебрегнал това свидетелско показание. Така или иначе, нямаше смисъл да съжалява за отминали неща, затова се съсредоточи върху анализа на ситуацията. Имаше две възможности: бегълците или знаеха къде отиват, или просто напосоки бяха тръгнали на юг. Аронсон предпочиташе първия вариант, защото беше по-лесно да проследиш някого, който знае накъде се е запътил, а не се лута безцелно. С тези хора обаче нямаше как да е сигурен. Не съществуваше пряка връзка между Алан Карлсон и Юлиус Юнсон, от една страна, и Бени Юнгберг – от друга. Юнсон и Юнг­берг биха могли да са познати, тъй като живееха на двайсетина километра един от друг. Беше възможно и Юнгберг да е бил отвлечен и принуден да седне зад волана. Може би и столетникът беше станал част от групата против волята си, въпреки че имаше две неща, които оборваха тази теза: 1) фактът, че Алан Карлсон бе слязъл от автобуса точно на гара Бюринге и, както изглежда, по своя инициатива бе издирил Юлиус Юнсон, а така също и 2) свидетелските показания, че двамата старци са били в добри отношения, докато са пътували на дрезината през гората, а и по-късно в района на стоманолеярната.